Джон Соул - Дом за разплата

Гласът му я върна рязко в настоящето и тя усети, че той я държи за треперещата й ръка. Но когато се опита да се изправи, краката й съвсем омекнаха и едва се удържа да не изкрещи от болката в хълбока.

Ник й помогна да запази равновесие, а след като бесният вой от преди няколко секунди утихна, отвори бавно вратата към останалата част от зимника.

В мига, в който излязоха от склада за въглища, в мазето настъпи пълна тишина.

Всичко си беше на място.

Все едно нищо не се беше случило.

Но и всичко се беше променило.

Без да пуска ръката й, Ник поведе Сара нагоре по стръмните стъпала към кухнята. Тя изглеждаше точно като преди и единственият звук, който стигаше до слуха им, бе воят на вятъра навън и тихият ромон на снежинките по прозорците.

— Бетина? — провикна се Сара. — Добре ли си? Къде си? Отговор не последва.

Спогледаха се, прекосиха трапезарията и от преддверието отидоха в някогашния кабинет.

Бетина седеше върху изтъркания викториански диван, прегърнала се с ръце, с кучетата до нея. Лицето й беше бяло и цялата трепереше.

— Добре ли си? — приближи я Сара.

Бетина кимна с облято в сълзи лице и Сара дойде още по-наблизо.

— Наистина ли си моята майка? — попита тихичко, та думите й прошумоляха като лек повей на вятъра.

Бетина кимна повторно:

— Не мога да си обясня как не се досетих още като те видях за пръв път. А трябваше. Особено след като забелязах какъв талант притежаваш. — Широко разтворените й уплашени очи се взряха в тези на Сара. — Нямаше как да те задържа. Нали разбираш какво ми беше? Принудих се… принудих се да те дам за осиновяване. Аз… аз…

Не можа да довърши изречението, а зарови лице в дланите си и се разхлипа.

Сара приседна до нея и я хвана за едната ръка.

Бетина си пое въздух и пак вдигна очи.

— Прости ми, Сара — прошепна. След това се обърна към Ник: — Бях…

Отново се запъна, но успя да продължи:

— Баща ти, Ник. Хвана ме насаме един ден и… — Нова пауза. — Мъчех се да избягам… — прошепна по-скоро на себе си.

— Дърпах се, блъсках го…

— Не сте виновна — каза с леко разтреперан глас Ник. — Никой не може да избяга от баща ми, ако самият той не го пусне. Той просто… просто… — Гласът му се пречупи, момчето млъкна за миг, след това се сдоби с нова сила: — Него нали вече го няма? И няма да се върне, нали?

— Съмнявам се — завъртя глава Бетина.

— А знаете ли защо? — попита Ник. — Искам да кажа: знаете ли го къде отиде?

Веждите на Бетина се сключиха неуверено:

— Не съм убедена, че си е отишъл завинаги — каза, подбирайки внимателно думите си. — Според мен е някъде наблизо, но не виждам как ще се върне тук. — Сара и Ник се спогледаха притеснено, а Бетина продължи: — Вие двамата, според мен, няма от какво да се боите. Но подозирам, че някои хора имат от какво да се боят, и баща ти, изглежда, е един от тях, Ник. Днешното му идване тук е за пръв път от… от онзи случай. И предполагам, че в тази къща витае нещо — някакъв дух, или сила, или… — И сви безпомощно рамене. — И аз не знам какво е. Но имам чувството, че то разбира хората и им дава заслуженото.

Ник също се премести на дивана от другата страна на Бетина. Пайуакет моментално скочи в скута му, нагласи се и взе да мърка, а Бетина прегърна Сара и я притисна към себе си.

— А ти как си?

Сара се поколеба, после кимна:

— Добре съм. Аз… аз обичам семейството си. Искам да кажа, че обичах мама и не съм спряла да обичам и татко. И то истински. Мама беше страхотно добра, а и татко също, независимо какво приказват за него. Обаче… — Тук Сара се позапъна, а в очите й блеснаха сълзи: — Не знам… откакто те срещнах и дойдох тук, при теб, почнах да се чувствам… не знам как да го кажа… да се чувствам другояче. Като че мястото ми е тук. — И най-после погледна Бетина в очите: — И сигурно е така, как мислиш?

Бетина я прегърна и с другата си ръка:

— Несъмнено — прошепна.

— И какво ще стане сега? — попита Ник. — Имам предвид, какво ще стане с всички нас?

— Нямам представа — сви рамене Бетина. Но за пръв път от години насам не изпитвам никакъв страх. Ни най-малко. — Изгледа първо Ник, после и Сара. — Според мен и вие няма от какво да се боите. — Вятърът отвън внезапно изви и осветлението примига, угасна, но толкова бързо се възстанови, че те почти не го забелязаха. — Видяхте ли? — рече Бетина и се пресегна да стисне ръката на Ник. — Къщата се грижи за нас.

Тримата останаха да седят смълчани в стария дом, насред бушуващата навън виелица, в очакване на онова, което им предстои, свързани взаимно от миналото и свързани взаимно от съдбата.