Джон Соул - Дом за разплата

— Наистина. Запалиха пътя. Ако не ми вярвате, питайте Конър.

Като чу името на сина си, Дан се сепна, а Тифани мигновено разчете реакцията му и очите й се разшириха:

— О, не — прошепна. — О, божичко… не… — Очите й се напълниха със сълзи, та дори обзетият от бяс Дан проумя, че не само не е знаела за смъртта на Конър, а и наистина е разчитала той да потвърди думите й.

— Достатъчно — намеси се Рон Нелсън, готов да застане между пациентката си и шерифа.

Дан кимна, погледна още веднъж — най-проницателно — Тифани, която вече ридаеше в обятията на майка си, и излезе през завесата в чакалнята.

Бесът му вече бе придобил размерите на цунами и усети как кръвта му закипя, като си спомни какво разправяха не само Конър, но и Сара и Ник, след разпарянето на корема на кучето му. Историята с кучето можеше и да им се е разминала, но ако Сара Крейн и Ник Дънигън са били причина за смъртта на Конър — жестоко ще си платят. Дан ще им го гарантира, та ако ще това да е последното нещо, което ще направи на този свят.

— Знаех си аз! — изсъска Анджи Гарви в следващата секунда, когато и тя излезе в чакалнята, следвана от своя съпруг. — Знаех си, че онова момиче е изчадие на дявола! Че е инструмент на Сатаната! И не само тя!

Дан вече вървеше към патрулката.

— Стой при сестра си — заповяда Анджи на Зак и затегли Мич за ръката по петите на Дан Уест. — Тръгвай с мен.

Издърпа го през виелицата до служебната кола на Дан, отвори задната врата и седна.

— И двамата са у Бетина Филипс, Дан — обяви, цялата разтреперана от яд. — Убедена съм. И ще трябва да предприемеш нещо по отношение на тази жена. Тя всички ще ни съсипе! Но защо? Какво толкова сме й направили, за Бога?

Но Дан я слушаше само с половин ухо. Самият той беше сигурен, че Сара и Ник са точно там — в „Шътърс“. Включи на скорост и потегли с мръсна газ. Чистачките едва насмогваха на снега по предното стъкло, но Дан не вдигаше подметка от педала за газта, с всяка секунда ставаше все по-бесен, та когато стигнаха до началото на автомобилната алея, извеждаща по хълма до „Шътърс“, вече не беше шерифът на Уоруик.

Беше баща, тръгнал да мъсти за смъртта на сина си.

Лично той ще убие Ник и Сара.

Още тази вечер.

И никой няма да го вини.

Секунди по-късно, или поне така му се стори, колата вече се носеше лудо нагоре по хълма.

Дан наби спирачките и фаровете му очертаха масивната сграда, изглеждаща още по-внушителна сред вихрещия се сняг. Слезе от колата и се запъти към входната врата, с Анджи и Мич по петите му.

За всички тях бе настъпил часът за разплата.

Не успя и да посегне към чукалото, когато тежката дъбова врата се отвори и вятърът моментално навя сняг във фоайето и в просторната галерия зад него. Осветлението се засили, после помръкна и отнякъде дълбоко в старата каменна постройка се разнесе тътен, но тъй тих, че шерифът почти не му обърна внимание.

Тласкан от изгарящия го гняв, Дан влезе заедно с вихрещия се сняг. Очите му пареха от студа, зрението му беше размазано, а ушите му почти бяха оглушали от бурята.

— Бетина Филипс! — изрева Дан. — Знам, че си тук и че ония деца са при теб!

Чу приглушен вик зад гърба си, но не можа да разчлени думите, както и не виждаше ясно вътрешността на къщата. Направи още една крачка напред и изведнъж чу кучешки вой — воят на голямо куче, който заглушаваше воя на вятъра. После щипещата мъгла около него се проясни и той го видя.

Кинг! Неговият Кинг! А само на няколко крачки зад него беше Конър, който му крещеше: „Давай, Кинг! Дръж!“ За миг Дан успя да мерне и Ник Дънигън и Сара Крейн, но после всичко се промени и кучето — собственото му куче — се нахвърли върху самия него! С разтворена паст, с оголени зъби, от които се стичаха лиги, кучето летеше право насреща му. Дан направи по инстинкт крачка назад и чу как някаква врата се затвори с трясък зад гърба му.

— Какво ти стана? — чу истеричния глас на Анджи Гарви. — Защо…

Но Дан Уест беше престанал да я слуша. Цялото му внимание беше съсредоточено в кучето, приготвило се да скочи в последна атака. С тази разлика, че към Дан се носеше не немската овчарка, която беше отгледал от бебе, а ротвайлер, и то — най-големият ротвайлер, който Дан беше виждал през живота си.

И бесът на Дан мигновено се превърна в първичен страх.

Очите им се срещнаха и двамата се пронизаха взаимно с погледи.

Спокойно , рече си Дан. Това насреща ти е куче — най-обикновено куче.

Макар отсега да му беше ясно, че не е обикновено куче, а звяр, излъчващ сатанинска злоба, с пламнали от жестокост очи и с неземен вой, който изригваше от гърлото му. Животното се бе снишило за своя последен скок. С крайчеца на окото си Дан мярна отворена врата. Без да се замисли накъде може да води, се извърна и хукна през нея. Усети във врата си дъха на звяра и чу как челюстите му изщракаха там, където се беше намирало лицето му само преди частица от секундата.