Филип Рот - Възмущение

Но не бях щастлив, а преди това се бях чувствал толкова щастлив не само защото бях събудил смеха на Оливия, но и защото си спомних баща ми такъв, какъвто го познавах някога — какъвто винаги е бил, — през онези безгрижни, еднообразни дни, когато хората се чувстваха спокойни и домът им не бе под заплаха. Помнех баща ми, сякаш той все още беше такъв и в живота ни не бе настъпил идиотският обрат. Помнех го тогава, когато той бе всичко друго, но не и беззащитен — когато беше безспорният шеф — безапелационен, авторитетен, но без да те потиска, а аз, неговото дете и наследник, се чувствах толкова удивително свободен.

Защо тя не ми отговори, когато я попитах какво е да си докторска щерка? Отначало заличих този момент, но по-късно той се върна в съзнанието ми и отказа да си тръгне. Заради развода ли беше, затова ли не искаше да говори толкова? Или имаше нещо по-страшно? „Научи се да бъдеш тактичен.“ Защо? Какво имаше предвид?

В неделя преди обяд пристигна майка ми и двамата се усамотихме на слънчевата покрита веранда в дъното на коридора, за да поговорим. Исках да й покажа колко солидно се държа на краката си и колко надалече мога да вървя, и как като цяло се чувствам отлично. Радвах се да я видя тук, далече от Ню Джърси, в тази непозната за нея част на страната — подобно нещо не се беше случвало никога преди, — но знаех, че когато Оливия дойде, ще се наложи да ги запозная и че майка ми, която не пропускаше нищо, ще забележи белега на китката на Оливия и ще ме попита какво правя с момиче, което е правило опит за самоубийство — въпрос, чийто отговор все още не знаех. Рядко минаваше и час, без да си го задам.

Отначало си мислех да кажа на Оливия да не идва в деня, когато ще дойде майка ми. Но вече я бях наранил достатъчно с глупавата си забележка, че е правила свирка на Котлър, а после още веднъж, като най-невинно я бях попитал какво е да си докторска дъщеря. Не исках да я наранявам още веднъж, затова не направих нищо, за да задържа белега й извън обсега на орловия поглед на майка ми. Не сторих нищо, което ще рече, че постъпих по най-грешния начин. За пореден път.

Майка ми беше изтощена от пътуването с нощния влак — последвано от едночасов трансфер с автобус — и макар да бяха минали едва няколко месеца, откакто се бяхме видели за последно у дома, ми се стори доста остаряла — по-измъчена и измършавяла майка от тази, която бях оставил. Един непривично изтерзан поглед, непривичен за нея, разкри пред мен по-дълбоки бръчки и се впи в чертите й, вкопчи се в кожата й. Колкото и да се опитвах да я успокоя, че съм добре — както и себе си, че тя е добре, — и макар да я излъгах, че всичко в „Уайнсбърг“ е повече от прекрасно, от нея се излъчваше тъга, която беше толкова непривична, че накрая трябваше да попитам:

— Мамо, има ли нещо не наред, за което не знам?

— Има нещо не наред, за което знаеш. Баща ти. — И ме изуми още повече, като избухна в плач.

— Болен ли е? Да няма нещо?

— Марки, мисля, че откача. Не знам как другояче да се изразя. Нали помниш какво ти говореше за операцията? Сега е така с всичко. Баща ти, който би се опълчил на всяка трудност в семейството, би изтърпял всяко изпитание в магазина, би се държал мило и с най-досадния клиент… Дори когато ни обраха и крадците го заключиха в хладилника и изпразниха касата, нали помниш какво каза той: „Пари се печелят. Слава богу, че никой от нас не пострада“. Същият човек, който изрече тези думи и който вярва в това, сега просто се побърква от притеснения. Това е човекът, който, след като Аби загина във войната, беше неотлъчно до чичо Музи и леля Хилда, който след смъртта на Дейв е упование за чичо Шеки и леля Герти, който до ден-днешен е стожерът на цялото семейство Меснър след всичките им трагедии — ела сега да видиш какво става, когато единственото, което прави, е да кара камиона. Шофира из окръг Есекс цял живот, а изведнъж започва да раздава заповеди, все едно на пътя е пълно с маниаци и той е единственият нормален. „Гледай го тоя, виж какво прави. Видя ли я тая жена, луда ли е? Защо хората пресичат на жълто? Да ги блъснат ли искат, не искат ли да живеят и да видят как внуците им растат, как отиват на училище и се женят?“ Сервирам му вечерята, а той души храната, все едно се опитвам да го отровя. Сериозно ти говоря. „Това прясно ли е — пита ме, — помириши го.“ Храна, която съм сготвила аз, в безукорната ми кухня, а той не я яде, защото си мисли, че може да е развалена и да го отрови. На масата сме само аз и той, аз се храня, той — не. Ужасно е. Седи и не докосва чинията си, чака да види дали няма да се гътна.