Филип Рот - Възмущение

— Какъв е резултатът?

— Че сега живееш насред Охайо и той обикаля къщата и крещи: „Защо го оперираха от апендицит в болница на осемстотин километра от къщи? Нима в Ню Джърси няма болници, където може да бъде отстранен един апендикс? В този щат се намират най-добрите болници на света! Какво изобщо прави той там?“. Страх, Маркъс, страхът се процежда през всяка пора, гневът изтича през всяка пора и не знам как да спра нито едното, нито другото.

— Заведи го на лекар, мамо. Заведи го в някоя от онези тъй прекрасни болници в Ню Джърси и ги застави да разберат какво му е. Може да му дадат нещо, което да го успокои.

— Не се шегувай с това, Марки. Не се шегувай с баща ти. Всичко това са дамги на трагедията.

— Но аз не се шегувам, говоря сериозно. Като те слушам, наистина си мисля, че има нужда от лекар. Нека някой го прегледа. Не може всичко да се стовари на твоята глава.

— Но баща ти си е баща ти. Няма и един аспирин да изпие, ако го боли глава. Не се предава. Не отива на лекар и заради кашлицата си. Него ако питаш, хората се глезят. „От цигарите е — отсича и край, това решава въпроса. — Баща ми е пушил цял живот. Аз пуша цял живот. Шеки, Музи и Арти също пушат цял живот. Меснърови пушат. Не ми трябва доктор, за да ми каже как се реже пържола от врат, както не ми е нужен лекар, за да ми обяснява за пушенето.“ Вече не може да кара в задръстване и да не натиска клаксона на всеки, който го доближи, а когато му кажа, че не е нужно да натиска клаксона, ми крещи: „Не е ли? С всичките тия откачалки, дето карат по пътищата?“. Но той си е такъв — той е откачалката на пътя. И повече не се трае.

Колкото и да бях притеснен за състоянието на майка ми, колкото и да бях разтревожен да я видя толкова разстроена — нея, котвата и опората на нашия дом, която зад тезгяха на месарницата беше истински виртуоз с касапски сатър до мозъка на костите си, не по-малко от баща ми, — думите й ми напомниха защо изобщо съм в „Уайнсбърг“. Да оставим настрана църквата, да оставим настрана Кодуел и проповедите на доктор Доунхауър, полицейския час на момичетата и всичко останало, което не му беше наред на това място — приеми го, каквото е, и се възползвай. Защото, като напусна дома си, ти спаси живота си. Спаси неговия живот. Аз бих го гръмнал, за да му затворя устата. Бях готов да го гръмна и сега заради това, което причиняваше на майка ми. И все пак това, което причиняваше на себе си, беше по-страшно. Но как да застреляш човек, чиято лудост на петдесетгодишна възраст не само разстройва живота на жена му и променя непоправимо този на сина му, ами съсипва и неговия собствен?

— Мамо, трябва да го заведеш при доктор Шилдкрет. Той вярва на доктор Шилдкрет. Кълне се в доктор Шилдкрет. Да чуем какво мисли доктор Шилдкрет.

Самият аз нямах особено високо мнение за Шилдкрет, най-малко ме интересуваше какво мисли; беше лекар на семейството ни само защото беше ходил в едно училище с баща ми и бе израсъл в безпаричие на същата бедна улица в предградие на Нюарк. Понеже бащата на Шилдкрет беше „мързеливо копеле“, а майка му — изстрадала женица, която по скромното мнение на баща ми била „светица“, техният син идиот беше станал наш семеен лекар. Проклети да сме, но не знаех кого или какво друго да препоръчам освен Шилдкрет.

— Няма да отиде — поклати глава майка ми. — Вече му предложих. Отказва. Нищо му нямало, проблемът бил в другите.

— Тогава иди ти при Шилдкрет. Кажи му какво става. Чуй какво ще те посъветва. Може да го изпрати на специалист.

— Специалист по шофиране из Нюарк, без да натискаш клаксона на всяка кола, която те доближи? Не. Не мога да причиня това на баща ти.

— Кое?

— Да го злепоставям пред доктор Шилдкрет. Ако разбере, че съм ходила да говоря зад гърба му, ще остане съкрушен.

— Затова по-добре съкрушената да си ти? Погледни се. Та ти си развалина. Ти, която си толкова силна, да допуснеш да станеш развалина. Същата развалина, която бих станал и аз, ако бях останал с него в онази къща още един ден.

— Скъпи… — Тя посегна и ме хвана за ръката. — Скъпи, мога ли? Дали е възможно? Изминах целия този път, за да ти задам този въпрос. Ти си единственият, с когото бих могла да споделя.

— Дали е възможно какво? Кой въпрос?

— Не мога да изрека думата.

— Коя дума?

— Развод.

И тогава, докато ръката ми все още беше в нейната, тя ги сграбчи и двете и покри с тях устата си. В нашата еврейска общност разводът бе нещо непознато. Бях научен да вярвам, че такова нещо в еврейския свят не съществува. Разводът беше нещо срамно. Разводът беше нещо скандално. Разтурването на едно семейство посредством развод бе равносилно на престъпление. Като дете не чух сред приятелите, съучениците или семейните ни приятели дори за едно семейство с разведени родители, с пияници или пък, като се замисля, с куче. Бях възпитан да се отнасям и към трите с възмущение. Единственото, с което майка ми би ме изненадала повече, би било да ми каже, че е отишла да си купи немски дог.