Филип Рот - Възмущение

— И баща ти го уволни заради това?

— Налагаше се. Дотогава вече беше изпуснал доста такива реплики. Но специално за госпожа Склон, Големия Менделсон беше прав. Госпожата не беше безпроблемна дори за мен, а аз бях най-милото момче на света.

— Никога не съм се съмнявала — отбеляза Оливия.

— Е, за добро или за лошо, наистина бях такъв.

— Си. Все още.

— Госпожа Склон беше единствената сред клиентите ни, която не желаеше да ме уреди с дъщерите си. При нея номерата ми не минаваха. Ничии номера не минаваха. Носех й поръчката. И тя винаги, винаги я изваждаше. А винаги поръчваше доста. И я изваждаше от торбата, разопаковаше восъчната хартия и вадеше всичко, претегляше месото, за да е сигурна, че не сме я ударили в кантара. А аз бях длъжен да стоя и да наблюдавам цялото представление. Винаги бързах, защото винаги трябваше да разнеса поръчките възможно най-скоростно, за да мога да се върна в училищния двор и да ритам топка. Така че в един момент се научих да правя друго — нося й поръчката на задния вход, оставям я на стълбите, чукам на вратата веднъж и дим да ме няма. Тя обаче ме сгащваше. Винаги. „Меснър! Маркъс Меснър! Касапският син! Веднага ела обратно!“ Всеки път щом се озовях в компанията на госпожа Склон, имах чувството, че съм във вихъра на събитията. С Големия Менделсон също. Наистина го мисля, Оливия. С хората в месарницата се чувствах така. Това място ме зареждаше с радост. — Но това беше преди, помислих си, преди баща ми да бъде превърнат в безпомощен роб на мислите си.

— Значи госпожа Склон е имала везна в кухнята си? — попита Оливия.

— В кухнята, да. Не точно везна. Беше кантарче за мерене на бебета. Освен това никога не бе намирала нещо нередно. Но задължително мереше месото и винаги ме хващаше, като се опитвах да избягам. Не можех да й избягам на тази жена. Даваше ми по четвърт долар бакшиш. Беше доста добър бакшиш. Повечето даваха дребни стотинки.

— Бил си от скромен произход. Като Ейбрахам Линкълн. Честният Маркъс.

— Ненаситната Оливия.

— А като започна войната? Тогава месото на дажби ли беше? Имаше ли черен пазар? Баща ти купуваше ли на черно?

— Дали е подкупвал собственика на кланицата? Да. Но клиентите му невинаги успяваха да получат купони, а се случваше да им дойдат гости или да приютят роднини и те нямаше как да не ги нагостят с месо, така че всяка седмица давахме на кланицата малко суха пара, а човекът ни осигуряваше допълнително месо. Нищо особено. Ставаше някак естествено. Но в други отношения баща ми беше човек, който никога не нарушава законите. Мисля, че това бе единственият закон, който някога е нарушавал, а в онези дни всички го правеха — в една или друга степен. Не знам дали знаеш, но кашерното месо трябва да се мие веднъж на три дни. Баща ми вземаше една метличка и кофа с вода и измиваше цялото месо. Но на някои еврейски празници се налагаше да затваряме — макар самите ние да не ги спазваме стриктно, все пак сме евреи в еврейски квартал, а още повече и кашерни месари. Веднъж, за един еврейски празник, баща ми забравил, така ми каза. Да речем, че Седер Песах се пада в понеделник или вторник, а той измил месото предния петък. В понеделник или вторник трябва да отиде и да го измие още веднъж, но този път забравил. Е, никой нямало как да знае, че баща ми е забравил, той обаче знаел и не продал месото на никого. Взел го и го продал на загуба на Мюлер, който държи обикновена месарница на улица „Бъргън“. Сид Мюлер. Но баща ми не би продал такова месо на клиентите си. Избрал да загуби пари.

— Значи, си се научил на почтеност от него, в магазина.

— Вероятно. Всъщност не мога да кажа, че съм научил нещо лошо от него. Това би било невъзможно.

— Късметлията Маркъс.

— Така ли мислиш?

— Знам го.

— Разкажи ми какво е да си докторска дъщеря.

Докато ми отговаряше, лицето й изгуби цвета си.

— Няма нищо за разказване.

— Все пак…

Не ме остави да довърша.

— Научи се да бъдеш тактичен — заяви хладно тя и с тези думи сякаш бе врътнала ключ или дръпнала щепсел, сякаш през нея премина вълна лошо настроение, лицето й угасна. За пръв път в мое присъствие същото се случи и с красотата й. Угасна. Игривостта и блясъкът изведнъж секнаха, веселостта при историите за месарницата секна и бе заменена от ужасна, болезнена бледност в мига, когато пожелах да узная повече за нея.

Престорих се на безразличен, но бях шокиран, толкова шокиран, че заличих почти незабавно от съзнанието си този момент. Все едно някой ме завъртя и продължи да ме върти отново и отново, докато ми се зави свят, и ми беше нужно първо да възстановя равновесието си, преди да мога да отговоря: „Добре тогава, щом трябва да се науча да бъда тактичен, ще бъда тактичен“.