Филип Рот - Възмущение

— Разкажи ми още — примоли се тя. — Искам да чуя повече.

— Защо? — попитах.

— Защото не знам нищо за тези неща и защото толкова те харесвам. Искам да науча всичко за теб. Искам да разбера какво те е направило това, което си, Маркъс.

— Ами магазинът ме направи това, което съм, ако изобщо нещо има значение, макар че какъв точно е резултатът, вече не съм убеден. Откакто дойдох тук, съм в доста объркано състояние на духа.

— Научил те е да се трудиш усърдно. Направил те е честен. Дал ти е почтеност.

— А, сериозно? Месарницата?

— Сто процента.

— Е, нека тогава ти разкажа за Шишкото. Като стана дума за почтеност, нека ти разкажа какво научих от този човек. Ще започна с него.

— Страхотно. Време за разказване на приказки. Дебелакът и как той научи Маркъс на почтеност.

Тя се засмя, изпълнена с очакване. Смях на дете, което го гъделичкат. Нищо специално, но аз останах като зашеметен като от всичко друго, свързано с нея.

— И така, всеки петък в магазина идваше един дебел човек и обираше всички тлъсти изрезки. Може да е имал име, но също така може да е нямал. Беше просто Шишкото. Идваше веднъж седмично и обявяваше: „Шишкото е тук“, претегляше цялата тлъстина, плащаше на баща ми и си заминаваше. Тлъстината се събираше в кофа за боклук — обикновена двайсетлитрова кофа, ей толкова голяма, и докато изрязвахме тлъстината, я хвърляхме там. Преди големите еврейски празници, когато хората се запасяваха с месо, се събираха по няколко кофи за него. Едва ли е плащал кой знае колко пари. По няколко долара на седмица, не повече. Е, нашият магазин беше близо до ъгъла, където спираше автобусът за центъра — автобус номер осем на „Лайънс Авеню“. В петък, след като Шишкото натовареше тлъстината, оставяше кофите, а аз трябваше да ги измия. Спомням си как веднъж едно от симпатичните момичета от класа ми подхвърли: „О, когато автобусът спря пред магазина на баща ти, те видях как почистваш кофите за отпадъци“. Тогава отидох при баща ми и му казах: „Това съсипва социалния ми живот. Повече не мога да почиствам боклукчийските кофи“.

— Чистел си ги пред магазина? — поинтересува се Оливия. — Направо на улицата?

— Че къде другаде? Имах четка за изстъргване, препарат, слагаш малко вода с препарата и стържеш вътре. Ако не го изчистиш добре, започва да смърди. Гранясва. Но едва ли ти се слушат такива работи.

— Напротив, слушат ми се.

— Имах те за голяма светска дама, но в много отношения ти си дете, нали?

— Разбира се. Нима не е победа на моята възраст? Ти би ли искал да е другояче? Продължавай. Миеш кофите за отпадъци, след като той си тръгне…

— Та значи, вземаш кофа вода, изливаш я вътре, заплакваш и изхвърляш водата в улея, оттам тя потича покрай бордюра, повлича боклуците отстрани на шосето и изчезва в шахтата при завоя. Повтаряш цялата процедура още веднъж и готово, кофата е чиста.

— И ти реши — обади се през смях Оливия, не, не точно през смях, а по-скоро като гризна стръвта на смеха, — че така няма да завъдиш гаджета.

— Да, така реших. И затова казах на шефа — винаги се обръщах към баща ми така, — та, викам му: „Шефе, не мога повече да се занимавам с тези кофи за отпадъци. Съученичките ми минават по улицата, автобусът им спира пред магазина и ме виждат как мия боклукчийски кофи, а на другия ден трябва да ги поканя да излязат с мен на кино в събота вечер? Шефе, не мога да го направя“. А той ми отвърна: „Срам ли те е? Защо? От какво те е срам? Единственото, от което човек трябва да го е срам, е кражбата. Нищо друго. Ще продължаваш да чистиш кофите за отпадъци“.

— Страхотно — възкликна тя и този път ме омагьоса със съвсем различен смях — смях, изпълнен с любов към живота във всичките му неочаквани обаятелности. В този момент човек би си помислил, че цялата Оливия е събрана в нейния смях, докато всъщност тя бе събрана в белега си.

За нея беше „страхотно“ и я забавляваше много, когато й разказах за Големия Менделсон, който работеше за баща ми, когато бях малък. „Големия Менделсон беше цапнат в устата — започнах аз. — Мястото му наистина беше отзад, в хладилното помещение, а не отпред, при клиентите. Но аз бях на седем-осем години, а той имаше отвратително чувство за хумор и понеже му викахме Големия Менделсон, ми се струваше най-смешният човек на света. Накрая се наложи баща ми да се отърве от него.“

— Какво направи Големия Менделсон, че баща ти да го уволни?

— Ами в четвъртък сутрин баща ми се връщаше от пазара на пилци и стоварваше всичката стока на купчина, за да могат хората да си изберат каквото им хареса за уикенда. Стоварваше всичко на масата. Както и да е, една жена, госпожа Склон, имаше следния навик: ще вземе пиле, ще му подуши устата, а после и задника. После ще вземе друго, пак устата и пак задника. Правеше това всяка седмица, и то толкова много пъти, че Големия Менделсон не можа да се въздържи и един ден й рече: „Госпожо Склон, вие дали ще се представите добре на такава проверка?“. Тя толкова се вбеси, че грабна един нож от плота и извика: „Само да съм те чула да ми говориш така втори път, заколвам те!“.