Филип Рот - Възмущение

— Ами ако този човек си отвори устата? Тогава край с тебе, заминаваш.

— Още не съм чул някой да си е отворил устата. Това си е бизнес, Маркъс. Най-обикновена бизнес сделка.

— Кодуел със сигурност знае какво става.

— Кодуел е най-отявленият проповедник тук. На него не му го побира умът как е възможно някой да не е влюбен в речите на доктор Доунхауър и да предпочита да се мотае в стаята си в сряда следобед. О, голяма грешка си направил, че си се оплакал на Кодуел от църквата. Хоус Д. Кодуел е идолът на това място. Местният най-велик халфбек във футбола, най-великата мърда в бейзбола, най-великият център в баскетбола, най-великият символ на „традицията на «Уайнсбърг»“. Изрепчѝ му се за нещо, свързано с традициите на колежа, и ще те направи на пух и прах. Помниш ли какво е да изриташ топката от ръка? Кодуел държи рекорда на „Уайнсбърг“ по отбелязване на точки с подхвърляне и шут за един сезон. И знаеш ли как нарича всеки от тези голове? „Точка за Христос“. Ето сред какви подлеци се движиш, Маркъс. Погледът отстрани върши чудеса в „Уайнсбърг“. Дръж си езика зад зъбите, пази си гърба, усмихвай се — и си прави каквото искаш. Изобщо не приемай нещата лично, не ги приемай навътре и може да установиш, че това не е най-ужасното място на света, където да прекараш най-хубавите години от живота си. Вече намери Кралицата на свирките за 1951 година. Добро начало.

— Не знам за какво говориш.

— Искаш да кажеш, че не ти е духала? Ти си уникум.

— Продължавам да не те разбирам — троснах се аз.

— Оливия Хътън.

Яростта премина като вълна през тялото ми — същата вълна, която ме заля, когато Елуин нарече Оливия мръсница.

— Защо говориш така за Оливия Хътън?

— Защото свирките са допълнителен бонус в Централен Северен Охайо. Новините за Оливия се разпространиха бързо. Не гледай така стреснато.

— Не го вярвам.

— По-добре повярвай. Госпожица Хътън е малко нещо сачма.

— Това пък защо го казваш? Бях на среща с нея.

— И аз.

Това вече ме изненада. Скочих от пейката и замаян и объркан от онова, което правеше (или не правеше) отношенията ми с другите хора толкова мъчително разочароващи, избягах от Сони Котлър и забързах към часа по американска държавност, а до слуха ми достигнаха последните му думи: „Добре де, вземам си обратно това за сачмата. Чу ли? Да кажем, че е просто странна птица, която адски я бива в секса и това е израз на обърканата й душевност — става ли? Маркъс? Марк?“.

Вечерта пак повръщах, в комплект със стомашни болки и разстройство, и когато най-накрая си дадох сметка, че съм болен, и то не е само заради срещата ми с декана Кодуел, призори се замъкнах до Здравната служба на кампуса, където още преди дежурната сестра да има възможност да попита какво ми е, трябваше да изтичам до тоалетната. Веднага ми определиха легло, в седем ме прегледа докторът на колежа, а преди осем вече пътувах с линейка към градската болница на четирийсетина километра от колежа и до обяд вече ме бяха оперирали от апендицит.

Първият ми посетител беше Оливия. Дойде на другия ден, чула за операцията в часа по история предния следобед. Почука на открехнатата врата на стаята ми броени секунди след като бях приключил разговора с родителите ми, на които деканът Кодуел се бе обадил веднага след като станало ясно, че се налага да бъда опериран по спешност в болницата.

— Слава богу, че си проявил достатъчно здрав разум да отидеш на лекар — заключи баща ми — и че са реагирали своевременно. Слава богу, че не се случи нещо ужасно.

— Татко, това е просто апендицит. Оперираха ме от апендицит. Нищо повече.

— Ами ако не бяха го диагностицирали?

— Да, но го диагностицираха. Всичко мина идеално. Ще ме изпишат от болницата до четири-пет дни.

— Наложи се апендектомия по спешност. Даваш ли си сметка какво означава по спешност?

— Но въпросът приключи. Няма смисъл да се притеснявате повече.

— Има смисъл да се притесняваме, когато се касае за теб.

Тук баща ми замълча по принуда, прекъснат от пристъп на раздираща кашлица. Звучеше по-зле от всякога. Когато успя да продължи, каза:

— Защо те изписват толкова бързо?

— Четири-пет дни е нормално. Няма нужда да ме държат повече в болницата.

— Когато те изпишат, ще взема влака и ще дойда. Затварям магазина и идвам.

— Не, татко. Не говори така. Благодаря ти за предложението, но ще се оправя в общежитието.

— Кой ще се грижи за теб там? Трябва да се възстановяваш в домашни условия, при семейството ти, където ти е мястото. Не знам защо колежът не държи на тези неща. Как ще се възстановиш далече от дома, ако никой не се грижи за теб?