Филип Рот - Възмущение

Ще ме изключи, помислих си. Ще ме изпрати обратно у дома, за да бъда мобилизиран и да загина на фронта. Не разбра нито думичка от това, което му цитирах от „Защо не съм християнин?“. Или е разбрал и точно затова ще бъда мобилизиран и ще загина на фронта.

— Нося както лична, така и професионална отговорност пред студентите — продължи Кодуел, — пред семействата им…

— Сър, не мога да издържам повече на това. Мисля, че ще повърна.

— Моля? — Кодуел вече бе изгубил търпение и сега поразително искрящите му, кристалносини очи ме гледаха със смъртоносна смесица от изумление и отчаяние.

— Лошо ми е — рекох. — Имам чувството, че ще повърна. Не мога да понеса да ми държат такъв тон. Аз не съм бунтар. Не съм размирник. Нито една от тези думи не ме описва и ненавиждам употребата и на двете, дори да ги използвахте само по подразбиране, не конкретно спрямо мен. Не съм направил нищо, с което да заслужа тази лекция, с изключение на това, че си намерих стая, където мога да се посветя на уроците си, без да ме разсейват, и да се наспивам, за да мога да ходя на работа. Не съм нарушил никое правило. В пълното си право съм да се социализирам или да не се социализирам както и колкото намеря за добре. Това е, казано по същество. Все ми е едно дали в стаята е горещо, или студено — това не ме притеснява. Все ми е едно дали е пълна с мухи, или не е пълна с мухи. Не е там работата! Нещо повече, трябва да ви обърна внимание, че аргументът ви срещу Бъртранд Ръсел не беше аргумент срещу неговите идеи, основаващ се на разум и позоваващ се на интелект, а аргумент срещу личността му, позоваващ се на предразсъдък, тоест нападка на лична основа, която няма стойност в логиката. Сър, с уважение моля за вашето позволение да стана и да напусна, защото се боя, че ако остана, ще повърна.

— Разбира се, че можеш да напуснеш. Така се справяш с трудностите, Маркъс — махаш се. Не ти ли е хрумвало досега? — С поредната усмивка, чиято неискреност бе унищожителна, додаде: — Съжалявам, че ти загубих времето.

Той се изправи от другата страна на писалището, при което аз, получил привидно съгласие, също се надигнах от стола, този път, за да си вървя. Но не и без един последен удар, с който да изравня резултата.

— Не се справям с трудностите, като си тръгвам. Замислете се как се опитах да ви насърча да приемете в сърцето си Бъртранд Ръсел. Категорично се противопоставям на това ваше мнение, господин декан Кодуел.

— Е, поне най-накрая преодоляхме обръщението „сър“… Ох, Маркъс… — провлачи той, докато ме изпращаше до вратата, — ами спортът? Тук пише, че си играл в бейзболния отбор на първокурсниците. Така че поне мога да си направя извода, че приемаш бейзбола. На каква позиция?

— Втора база.

— Ще участваш ли в нашия бейзболен отбор?

— Като първокурсник играех в отбора на един съвсем малък колеж у дома. На практика всеки, изявил желание да влезе в отбора, беше приет. Част от момчетата, например кечърът ни и първата база, изобщо не бяха играли бейзбол в гимназията. Не мисля, че съм достатъчно добър, за да се класирам за тукашния отбор. Хвърлянето на топката тук сигурно става по-динамично, отколкото съм свикнал, и не мисля, че приплъзването на ръце по бухалката, което правех като първокурсник, ще реши проблемите ми при батирането на това ниво. Навярно бих удържал позиция в собственото си поле, но едва ли ще свърша много работа на плейта.

— Значи, доколкото разбирам, няма да кандидатстваш за бейзболния отбор, защото ще трябва да участваш в състезанието?

— Не, сър! — избухнах. — Няма да кандидатствам за отбора, защото съм реалист по отношение на възможностите си да допринеса за отбора! И не искам да си губя времето, при цялото учене, което ме чака! Сър, ще повърна. Предупредих ви вече. Не е моя вината. Ето, започва се… извинете!

И повърнах, макар че, за късмет, не върху декана или писалището му. Свел глава, повърнах изобилно върху килима. После, опитвайки се да спася килима, опръсках и стола, на който седях, а когато извърнах глава от стола, повърнах върху стъклото на една от рамкираните снимки, окачени на стената на декана — онази на непобедимия отбор по футбол на „Уайнсбърг“ от 1924 година.

Призляваше ми при мисълта да водя битка с декана по същия начин, както ми призляваше при мисълта да водя битка с баща ми или със съквартирантите ми. Но водех битка, все едно какво желаех.

Деканът помоли секретарката си да ме изпрати по коридора до мъжката тоалетна, където, веднъж влязъл и останал сам, измих лицето и изплакнах устата си с вода, като пълнех шепи от крана. Изплюх се в мивката и продължих, докато престанах да усещам вкус на повръщано в устната кухина и в гърлото си, а после с навлажнени с топла вода хартиени кърпи позачистих, доколкото можах, пръските, отхвърчали върху пуловера, панталоните и обувките ми. После се надвесих над мивката и се взрях в огледалото, за да огледам добре устата, която не можех да затворя. Стиснах зъби тъй здраво, че посинената ми челюст започна да пулсира от болка. Защо изобщо споменах литургията? Та това е най-обикновена дисциплина, уведомих очите си — очите за моя изненада, изглеждаха невероятно изплашени. Приеми тази тяхна църква за част от ангажиментите, които трябва да поемеш, за да завършиш с отличие — приеми я така, както приемаш изкормването на пилета. Кодуел беше прав: където и да отидеш, винаги ще има нещо, което да те изнервя — или баща ти, или съквартирантите ти, или това, че трябва да отидеш на църква четирийсет пъти, — така че си избий от главата мисълта да се прехвърлиш в друго училище и просто завърши годината първи по успех в класа!