Филип Рот - Възмущение

— Но, сър, аз не живея заради религиозните си вярвания — ако това се опитвате да ми намекнете по заобиколен начин.

— А тогава защо?

— Както вече ви казах… — подхванах, докато в същото време в главата ми с пълна сила трещеше: „Китайският народ среща трудности големи…“, — в първата стая не успявах да се наспивам добре, защото един от съквартирантите ми настояваше да пуска грамофона си късно през нощта и рецитираше на висок глас нощем, а във втората се озовах в компанията на човек, чието поведение възприемах като абсолютно нетърпимо.

— Търпимостта явно ви е проблем, млади човече.

— Никой досега не ми го е казвал, сър — отвърнах аз, като в същия миг изпях най-красивата дума на света: „Възмущение!“. Изведнъж се запитах как ли е на китайски. Прииска ми се да я науча тази дума и да обикалям кампуса, и да я крещя с пълно гърло.

— Явно има няколко неща за самия теб, които никой никога не ти е казвал преди — беше отговорът му. — Но „преди“ си живял у дома, в пазвата на семейството от детството си. Сега живееш като възрастен човек, самостоятелно, заобиколен от още хиляда и двеста възрастни хора, и това, което би трябвало да овладееш тук, в „Уайнсбърг“, наред с уроците си, е да се научиш да съжителстваш с хората и да бъдеш толерантен към околните, които не са твои индигови копия.

Вече разпален от пеенето наум, избълвах:

— Ами тогава какво ще кажете да се отнасят на свой ред с малко повече толерантност към мен? Извинете, сър, нямам намерение да се държа грубо или арогантно. Но… — за своя собствена изненада се наклоних напред и стоварих юмрук по плота на писалището му — какво точно престъпление съм извършил? Бил съм се преместил няколко пъти, преместил съм се от едно общежитие в друго — това за престъпление ли се смята в „Уайнсбърг Колидж“? Това престъпник ли ме прави?

В този момент той си сипа вода и на свой ред отпи дълго. О, де да му бях налял аз — снизходително, изтънчено. Де да му бях подал чашата с думите: „Успокойте се, господин декан. Пийнете си, а?“.

Благосклонно усмихнат, той рече:

— Някой да е казвал, че е престъпление, Маркъс? Демонстрираш склонност към драматично преувеличение. Не ти върши много работа и е качество, на което би било добре да обърнеш внимание. А сега ми кажи как се разбираш със семейството си? Вкъщи наред ли е всичко между теб, майка ти и баща ти? От този формуляр виждам — тук, където си посочил липса на религиозни предпочитания, — че нямаш братя и сестри. Значи, у дома сте си само тримата, ако може да се вярва на написаното от теб.

— Защо да не може да се вярва, сър? — Млъкни, казах си наум. Млъкни и от сега нататък престани да маршируваш! Де да можех. Не можех, понеже склонността към преувеличения не бе присъща на мен, а на декана: самата среща беше плод на това, че той придаваше нелепо преувеличено значение на това, къде избирам да живея.

— Съвсем точно се изразих, когато отбелязах, че баща ми е месар — отвърнах. — Той е месар. И не съм единственият, който би го описал като месар. Самият той би нарекъл себе си месар. Вие сте този, който използва определението „кашерен месар“. Което приемам. Но то не ви дава основание да твърдите, че съм бил по някакъв начин неточен при попълването на формуляра си за прехвърляне в „Уайнсбърг“. Няма нищо неточно в това, че оставих квадратчето с религиозните си предпочитания празно…

— Ако мога да те прекъсна, Маркъс… Как се разбирате тримата от твоя гледна точка? Това е въпросът, който ти зададох. Ти, майка ти и баща ти… как се разбирате? Моля за откровен отговор.

— Двамата с майка ми се разбираме прекрасно. Винаги е било така. С баща ми също сме се разбирали добре през по-голямата част от живота ми. От последната година в гимназията, докато постъпих в „Робърт Трийт“, работех по няколко часа на ден при него в месарницата. Напоследък помежду ни се породи напрежение, от което и двамата не сме доволни.

— Напрежение за какво, ако мога да попитам?

— Той се тревожи ненужно, защото ставам независим.

— Ненужно, защото няма причина ли?

— Ни най-малка.

— А тревожи ли се например за неспособността ти да се приспособиш към съквартирантите ти в „Уайнсбърг“?

— Не съм му разказвал за съквартирантите ми. Не мисля, че е важно. Нито пък изразът „неспособност да се приспособя“ описва адекватно това затруднение, сър. Не искам да се разсейвам от ученето с излишни и безполезни проблеми.

— Не бих нарекъл двукратното ти местене в рамките на по-малко от два месеца „излишен и безполезен проблем“ и, убеден съм, баща ти би се съгласил с мен, ако бе запознат със ситуацията, както със сигурност е в пълното си право да бъде. Не мисля, че ти самият би си направил труда да се местиш, ако проблемът наистина бе „излишен и безполезен“. Но, като заговорихме, Маркъс, излизал ли си на среща с момиче, откакто си в колежа „Уайнсбърг“?