Филип Рот - Възмущение

— Нямам нищо против да ви наричам „сър“, господин декан.

Всъщност имах против. Направо го ненавиждах! Идеше ми да взема думата „сър“ и да му я натикам в задника, задето ме принуди да му дойда на крака в кабинета, че да ме върти на шиш. Та аз бях пълен отличник. Защо това на никого не му беше достатъчно? Работех в почивните дни. Защо на никого не му беше достатъчно? Дори първата си свирка не можах да възприема, без да се запитам какво се е объркало, че да получа тази възможност. Защо и това на никого не му беше достатъчно? Какво повече да направя, за да се докажа пред хората?

И тук деканът вмъкна баща ми.

— Тук пише, че баща ти е кашерен месар.

— Не ми се вярва, сър. Спомням си, че написах само „месар“. Така пиша винаги във формуляри, сигурен съм.

— Да, така си написал, наистина. Аз просто предположих, че всъщност е кашерен месар.

— Така е. Но във формуляра не съм го отбелязал.

— Разбрах. Но нима не е по-точно да се каже, че е кашерен месар?

— И това, което съм написал, не е неточно.

— Бих се запитал, Маркъс, защо не си уточнил, че е кашер.

— Не мисля, че в случая има връзка. Ако бащата на новопостъпил студент е дерматолог или ортопед, или гинеколог, нима той няма да напише просто „лекар“. Или „доктор“? Поне така предполагам.

— Но „кашерен“ не влиза точно в същата категория.

— Ако ме питате, сър, дали съм се опитвал да скрия религиозната си принадлежност, отговорът ми е: не.

— Ами наистина се надявам да е така. Радвам се да го чуя. Всеки има право открито да изповядва собствената си вяра и това важи за „Уайнсбърг“, както и за цялата ни страна. От друга страна, в графата „Религиозни предпочитания“ не си отбелязал „юдейство“, както забелязвам, макар да си от еврейско потекло, и в съответствие с опитите на колежа ни да съдейства на студентите да съжителстват с представители на своята вяра първоначално те бяхме настанили със съквартиранти евреи.

— В графата „Религиозни предпочитания“ не бях попълнил нищо.

— Виждам. И се питам защо?

— Защото нямам такива. Защото не предпочитам да практикувам една религия пред друга.

— В такъв случай какво ти дава духовна храна? Кому се молиш, когато се нуждаеш от утеха?

— Не ми е нужна утеха. Не вярвам в Бог, не вярвам в молитвата. — Като участник в отбора по дебати в гимназията бях известен с това, че заявявам директно позицията си — това направих и сега. — Хранят ме истинските, а не въображаемите неща. От моя гледна точка да се молиш е нелепо.

— Нима? — усмихна се в отговор той. — И въпреки това милиони хора го практикуват.

— Някога милиони са смятали, че земята е плоска, сър.

— Да, вярно е. Но мога ли да те попитам, Маркъс, просто така, от любопитство, как се оправяш в живота — изпълнен, както неизбежно се случва в живота на всеки от нас, с изпитания и премеждия, — когато ти липсва религиозно или духовно напътствие?

— Изкарвам само шестици, сър.

Това предизвика втора усмивка — снизходителна усмивка, която ми хареса по-малко и от първата. Вече бях готов да презра декана Кодуел от дъното на душата си, задето ме бе подложил на това изпитание.

— Нямах предвид оценките ти — рече той. — Оценките ти ги знам. Гордееш се с тях с пълно право, както вече ти казах.

— В такъв случай, сър, значи знаете отговора на въпроса си за това, как се оправям без религиозно или духовно напътствие. Оправям се чудесно.

Вече бях започнал лекичко да го изнервям, както можех да видя, при това в посока, която нямаше да ми помогне по никакъв начин.

— Хм, ако мога да се изразя така — прокашля се деканът, — нямам впечатление, че се оправяш чудесно. Поне не личи да се оправяш чудесно със съквартирантите си. Явно винаги когато се появи различие в мненията между теб и съквартиранта ти, ти си събираш багажа и напускаш.

— Има ли нещо лошо в това, да намериш решението, като просто напуснеш? — попитах, а вътрешно се усетих как започвам да си пея: „Станете вие, които отказвате да бъдете роби! С нашата собствена плът и кръв да построим нова Велика стена!“.

— Няма нищо лошо, не повече, отколкото в това, да намериш решението, като преглътнеш и останеш. Виж докъде я докара — озова се в най-неприветливата стая в целия кампус. Стая, в която никой не е изявил желание да живее и където никому не се е налагало да живее от много години. Честно казано, не ми се нрави идеята да живееш там сам. Това е най-отвратителната стая в целия колеж, дума да няма. И е била най-отвратителната стая, на най-отвратителния етаж, в най-отвратителното общежитие от сто години насам. Зиме е кучи студ, а още в началото на пролетта става парник, пълни се с мухи. И точно там да решиш да прекараш дните и нощите си като второкурсник в този колеж.