Филип Рот - Възмущение

— Моля те, седни — каза за пореден път деканът.

Седнах. Изобщо не бях осъзнал, че пак съм станал. Но ето какво може да причини на човек в криза призивът „Станете!“, повторен три пъти последователно.

— Значи, ти и Бъртранд Ръсел проявявате не повече търпимост към организираната религия — беше коментарът му, — духовенството и вярата в божественото, отколкото ти, Маркъс Меснър, доколкото мога да преценя, проявяваш към своите съквартиранти; отколкото проявяваш към любящ баща, който се труди неуморно и за когото благополучието на сина му е от първостепенна важност. Неговото финансово бреме да плаща, за да те изпрати да се изучиш в колеж далече от дома, вярвам, не е никак маловажно. Нали така?

— Защо иначе бих работил в „Ню Уилард Хаус“, сър? Да, точно така е. Мисля, че това вече ви го казах.

— Е, а сега ми кажи, като този път оставиш Бъртранд Ръсел на мира, склонен ли си да толерираш изобщо нечии вярвания, когато те противоречат на твоите собствени?

— Бих казал, сър, че религиозните възгледи, които по всяка вероятност са непоносими за деветдесет и девет процента от студентите, преподавателите и административния персонал на „Уайнсбърг“, са моите.

Тук той разгърна папката ми и започна бавно да отгръща страница след страница, навярно за да си опресни впечатленията от досието ми, навярно (надявах се) за да се въздържи да ме изключи на секундата заради обвинението, което бях отправил към целия колеж. Навярно просто искаше да ми покаже, че колкото и да е високо ценен и уважаван в „Уайнсбърг“, той все пак е човек, който не понася да му противоречат.

— Както виждам — продължи, — се готвиш да учиш за адвокат. Въз основа на този разговор мога да кажа, че си роден за изключителен адвокат. — Вече без да се усмихва, додаде: — Виждам те един ден да пледираш пред Върховния съд на Съединените щати. И да печелиш, млади момко, да печелиш. Възхищавам се на твоята прямота, на дикцията ти, на структурата на изреченията ти — възхищавам се на упорството и увереността, с която държиш на всяка своя дума. Възхищавам се на способността ти да запаметяваш и възпроизвеждаш неясни словесни конструкции, макар и да не съм особено възхитен от избора ти кого и какво да четеш и от лековерността, с която приемаш за чиста монета рационалистически богохулства, избълвани от неморална особа като Бъртранд Ръсел — човек с четири брака, безочлив прелюбодеец, радетел за свободна любов, признал социалистическите си пристрастия, освободен от университетска длъжност заради организиране на антивоенна кампания по време на Първата световна война и хвърлен в затвора за това от британските власти.

— Ами Нобеловата награда!

— Възхищавам се дори на теб, Маркъс, когато тропна с юмрук по бюрото ми и стана на крака, за да ме посочиш с пръст и да попиташ за Нобеловата награда. У теб има хъс за победа. Възхищавам се на това, или поне бих се възхитил, ако беше избрал да впрегнеш този свой дух в по-достойна кауза, отколкото да се доверяваш на човек, заклеймен като подривен и престъпен елемент от собственото си правителство.

— Не съм искал да ви соча, сър. Дори не съм се усетил, ако съм го направил.

— Направи го, синко. Не за пръв път и по всяка вероятност не за последен. Но това е най-малкото. Да разбера, че Бъртранд Ръсел за теб е герой, не ме изненадва особено. Във всеки кампус има по един-двама преждевременно развити в интелектуално отношение младежи, самозвани членове на една елитна интелигенция, които имат нужда да издигнат себе си на по-друго ниво, да се почувстват нещо повече от състудентите си, нещо повече дори от своите преподаватели, и така да минат през етапа на намиране на агитатор или иконокласт, на когото да се възхищават, от порядъка на Ръсел или Ницше, или Шопенхауер. Така или иначе, тези схващания не са целта на нашия разговор днес и със сигурност е твое право да се възхищаваш на когото си искаш, колкото и вредно да е влиянието и колкото и опасни да са последиците от този така наречен свободен мислител и самопровъзгласен реформатор — поне според мен. Маркъс, това, заради което те повиках днес, и това, което ме притеснява, не е, че си научил наизуст, понеже си участвал в отбор по дебати в училище, опърничавите идеи на Бъртранд Ръсел, предназначени да захранват въображението на недоволни и бунтари. Това, което ме притеснява, са социалните умения, които демонстрираш досега в „Уайнсбърг“. Притеснява ме изолацията, в която се поставяш. Притеснява ме желанието ти за отявлено отхвърляне на дълговечната традиция на колежа, за което свидетелства реакцията ти към ходенето на църква — простичко изискване за дипломиране, което отнема малко повече от час седмично в продължение на три семестъра. Почти същото е като изискването за обучение по физическо възпитание и е не по-вредно, както прекрасно съзнаваш. През всичките тези години в „Уайнсбърг“ никога не съм срещал студент, който да се възпротиви на някое от тези изисквания и да провиди в тях посегателство над правата му или да ги сравни с това, да бъде осъден да работи в солните мини. Притеснява ме колко зле се приспособяваш към общността на колежа „Уайнсбърг“. Според мен с този проблем трябва да се заемем своевременно и да го решим в зародиш.