Филип Рот - Възмущение

Но тъкмо се канех да изляза от тоалетната, за да побързам за часа по американска държавност, когато долових тънка жилка мирис на повръщано, и като сведох поглед, забелязах миниатюрни пръски, полепнали по ръбовете на подметките и на двете ми обувки. Събух се и както бях застанал по чорапи пред мивката, със сапун, вода и хартиени кърпи измих и последната капчица повръщано, заличих последния лъх миризма. Дори си събух чорапите и ги поднесох към носа ми. В този момент двама студенти влязоха да използват писоарите. Не казах нищо, не дадох обяснения, просто си обух обратно чорапите, завързах си връзките и се махнах. „Така се справяш с трудностите, Маркъс — махаш се. Не ти ли е хрумвало досега?“

Излязох и се озовах в красив кампус в Средния запад, насред щедър, великолепен, облян в слънчева светлина ден, всичко около мен нашепваше блажено: „Весели се в бликащия живот! Млад си, кипиш от живот, възторгът ти принадлежи!“. Наблюдавах със завист другите студенти, които се разхождаха по павираните алеи, насекли потъналия в зеленина четириъгълник на двора. Защо не умея да изпитам удоволствието, което изпитват другите от великолепията на този мъничък колеж, откликващ на всичките им нужди? Защо съм в конфликт с всички? Започна от къщи, с баща ми, и оттам ме последва упорито дотук. Първо беше Флъсър, после се появи Елуин, а накрая и Кодуел. И чия е грешката — тяхна или моя? Как толкова бързо успявах да се забъркам в проблеми — аз, който никога в живота си не бях се озовавал в затруднена ситуация? И защо си търсех още беля, като пишех умилкващи се писма на момиче, едва година по-рано направило опит да си пререже китките?

Седнах на една пейка, отворих класьора с три метални обръча и на чист лист хартия с редове започнах ново писмо: „Моля те, отговаряй ми, когато ти пиша. Не мога да понеса мълчанието ти“. Но времето беше твърде прелестно и кампусът беше твърде прелестен, за да ми се стори мълчанието на Оливия непоносимо. Всичко беше толкова прекрасно, а аз бях толкова млад и единствената ми работа беше да стана отличник на випуска! Продължих да пиша: „Чувствам се на ръба да си събера нещата и да се махна оттук заради това изискване за ходене на църква. Бих искал да поговорим по този въпрос. Глупаво ли е от моя страна? Нали ме попита как изобщо съм избрал да се прехвърля тук? Защо «Уайнсбърг»? Срам ме е да ти кажа. А току-що излизам от разговор при декана на момчетата, който си пъха носа в моите работи по начин, а убеден съм, няма право. Не, не стана и дума за теб, за нас. Говорихме си за преместването ми в «Нийл Хол».“ И тогава откъснах страницата от тефтера си толкова яростно, все едно бях собственият ми баща, и я накъсах на парченца, които натиках в джобовете на панталона ми. Нас! Няма никакво нас!

Носех сиви панталони от каша с басти, карирана риза, червеникавокафяв пуловер с шпиц деколте и бели обувки от еленова кожа. По същия начин бе облечено момчето, снимано на корицата на каталога на „Уайнсбърг“, който поисках да ми бъде изпратен и получих по пощата заедно с формулярите за кандидатстване в колежа. Виждаше се как момчето от снимката върви с момиче, облечено с костюм от две части с жилетка и дълга тъмна пола, навити бели памучни чорапи и излъскани до блясък мокасини. Тя му се усмихваше, както си вървяха, сякаш той току-що й беше казал нещо особено духовито и умно. Защо избрах „Уайнсбърг“? Заради тази снимка! От двете страни на двойката щастливи студенти имаше дървета с огромни корони; момичето и момчето вървяха през хълмиста ливада, покрай покрити с бръшлян сгради в далечината зад тях, а момичето се усмихваше одобрително на момчето, което пък изглеждаше толкова уверено и безгрижно до нея, че попълних формулярите и ги изпратих, а след броени седмици бях приет. Без да кажа на никого, изтеглих от спестовната си книжа сто долара, които усърдно бях спестявал от заплатите, давани ми от баща ми като негов служител, и един ден след училище отидох на Главната и влязох в най-големия универсален магазин, намерих раздела за ученически униформи и си купих панталона, ризата, обувките и пуловера, които носеше момчето от снимката. Бях взел каталога със себе си в магазина; сто долара си беше малко състояние и не исках да допусна грешка. Освен това си купих и колежанско сако от туид с шарка тип рибена кост. Накрая ми останаха пари само за билетче обратно до къщи с автобуса.

Постарах се да вкарам кутиите с покупките в къщата, когато знаех, че родителите ми са на работа в месарницата. Не исках да разберат, че съм си купил дрехи. Не исках никой да разбере. Тези дрехи нямаха нищо общо с облеклото, което се носеше в „Робърт Трийт“. Там носехме същите униформи като в гимназията. Не ни бяха нужни нови, за да отидем в „Робърт Трийт“. Сам вкъщи, отворих кутиите и подредих дрехите на леглото, за да видя как изглеждат. Наместих ги така, както би ги носил човек — риза, пуловер и сако отгоре, под тях панталоните, а обувките най-отдолу на земята до леглото. После съблякох всичко, което имах по себе си, и го струпах до краката ми като купчина дрипи, облякох новите дрехи и отидох в банята, спуснах капака на тоалетната чиния и стъпих отгоре, за да видя в три четвърти огледалото повече от себе си, отколкото би било възможно да видя, ако стоях прав на пода, обут с новите си бели обувки от еленова кожа с розовеещи пластмасови подметки и токове. Сакото имаше две къси цепки, по една от двете страни на гърба. Никога дотогава не бях притежавал такова сако. Бях имал две спортни сака, едното купено за моя бар мицва през 1945 година, а другото — за завършването на гимназията през 1950 година. Завъртях се внимателно на капака на тоалетната чиния и се опитах да се видя и отзад, откъм гърба с двете цепки. Пъхнах длани в джобовете на панталона, за да си придам небрежен вид. Но няма как да изглеждаш небрежен, когато си стъпил върху тоалетна чиния, затова слязох и отидох в спалнята, свалих дрехите и ги прибрах обратно по кутиите, които скрих в дъното на гардероба ми, зад бухалката, шпайковете, ръкавицата за бейзбол и една надрана стара бейзболна топка. Нямах намерение да казвам на родителите ми за новите дрехи и със сигурност нямаше да ги нося пред приятелите ми от „Робърт Трийт“. Щях да ги държа в тайна, докато стигна в „Уайнсбърг“. Дрехите, които си купих, за да напусна дома ми. Дрехите, които си купих, за да започна нов живот. Дрехите, които си купих, за да ме превърнат в нов човек и да престана да бъда синът на месаря.