Филип Рот - Възмущение

— Но аз вече мога да ставам и да ходя. Добре съм.

— Колко далече е болницата от колежа?

Изкушавах се да отговоря: „Двайсет хиляди километра“, но кашлицата му беше твърде болезнена, за да го иронизирам.

— Няма и половин час с линейка — рекох. — Болницата е много добра.

— Значи, в самия Уайнсбърг няма болница, ако съм разбрал правилно?

— Татко, дай да чуя майка. Този разговор не ми помага. Не помага и на теб. Звучиш ужасно.

— Звуча ужасно ли? Ти си този, който е в болница на стотици километри от дома.

— Моля те, дай да говоря с майка.

Когато майка взе слушалката, й казах да намери начин да го спре, защото иначе ще се прехвърля в университет на Северния полюс, където няма телефони, болници или доктори, а само бели мечки, които дебнат из ледените късове да докопат студенти, голи в минусовите температури…

— Стига, Маркъс. Идвам да те видя.

— Но изобщо не е нужно — нито ти, нито той. Операцията беше рутинна, всичко свърши, добре съм.

Тя прошепна.

— Аз го знам. Но баща ти няма да се откаже. Тръгвам в събота с нощния влак. В противен случай никой в тази къща няма да спи спокойно.

Оливия. Тъкмо затворих след разговора с майка ми, и ето ти я нея. В ръцете си стискаше букет цветя. Понесе ги към мен, седнал в леглото, подпрян на възглавници.

— Не е забавно човек да е сам в болница — рече тя. — Донесох ти ги, за да ти правят компания.

— Струваше си рязането — отвърнах.

— Съмнявам се. Много ли беше зле?

— За няма и ден. Най-страхотното беше в кабинета на декана Кодуел. Извика ме, за да ме върти на шиш, задето съм си сменил стаята в общежитието, а аз се изповръщах върху трофеите му. После се появи ти. При всички положения, страхотна случка с апендицит.

— Ще отида да намеря ваза за цветята.

— Какви са?

— Не знаеш ли? — Тя вдигна букета към носа ми.

— Познавам бетона, асфалта. Не и цветята.

— Наричат се рози, скъпи.

Щом се върна в стаята, беше разопаковала розите от хартията и ги наместваше в стъклена ваза, наполовина пълна с вода.

— Къде да ги сложа, че да ги виждаш най-добре? — попита ме тя, докато оглеждаше стаята, която, макар и малка, пак беше по-просторна и със сигурност по-светла от тази, която обитавах в „Нийл Хол“. В общежитието разполагах само с миниатюрно таванско прозорче под стряхата, докато тук два прилично големи прозореца гледаха към добре поддържана ливада, където някой беше събрал листата с грапа, беше ги натрупал на купчина, готови за горене. Беше петък, 26 октомври 1951 година. Корейската война беше на една година, четири месеца и един ден.

— Най-добре ги виждам, когато ги държиш ти. Най-добре ги виждам, когато ти си тук. Просто остани и ми позволи да погледам теб и розите. Затова съм тук.

Но докато изричах думата „ръце“, в главата ми изплува казаното от Сони Котлър за Оливия и яростта ме заля наново, този път насочена едновременно към Котлър и към Оливия. В същото време се надигна и пенисът ми.

— С какво те хранят? — попита тя.

— Желирани сладкиши и тъмна бира. Утре започват с охлювите.

— Много си закачлив.

Беше толкова красива! Как е възможно да е правила свирка на Сони Котлър? От друга страна, как е възможно да е правила свирка и на мен? Ако той я е канил на среща само веднъж, тогава, значи, тя е духала и на него на първата среща? „И на него“ — звучеше толкова мъчително.

— Виж… — отроних и повдигнах чаршафа.

Тя сведе клепачи престорено скромно.

— Какво ще стане, господарю, ако влезе някой?

Не можех да повярвам, че го каза, но от друга страна, не можех да повярвам и на това, което аз направих. Тя ли ми вдъхваше повече кураж, или пък аз на нея, а може би взаимно се насърчавахме?

— Раната ти сълзи ли? — поинтересува се тя. — Тази торбичка, дето виси там, дренаж ли е?

— Не знам. Не мога да кажа. Сигурно.

— Ами шевове?

— Това е болница. Нима има по-удачно място, където да се намирам, ако с шевовете стане нещо?

В походката й, докато се приближаваше към леглото ми, а пръстът й сочеше ерекцията ми, долових нещо нежно еротично.

— Много си особен, знаеш ли? Ужасно много — каза, след като най-сетне се озова край леглото ми. — Повече, отколкото съзнаваш.

— Винаги съм особен, след като ми махнат апендикса.

— Винаги ли, след като ти махнат апендикса, ти е толкова огромен?

— Без пропуск. — Огромен. Каза „огромен“. Наистина ли?

— Естествено, не бива да го правим — дяволито рече, докато обвиваше длан около пениса ми. — За такова нещо може и двамата да ни изхвърлят от училище.