Филип Рот - Възмущение

— И в магазина ли се държи така?

— Да. Страх го е от всичко. „Губим клиенти. Супермаркетът ни съсипва бизнеса. Продават богато разнообразие от стоки почти без надценка, да не мислиш, че не го знам. Удрят в кантара, уж половин кило пилешко струва по седемнайсет цента, а го смятат по двайсет. Знам им номерата, абсолютно съм убеден, че мамят клиентите…“ И така, скъпи, в тоя дух, ден и нощ. Вярно, че бизнесът ни замира, но същото важи за всеки друг бизнес в Нюарк. Хората се местят в предградията и бизнесът върви след тях. Кварталът преживява революция. Нюарк не е какъвто беше по време на войната. В града хората също пострадаха, но не е чак като да умират от глад. Имаме разходи, но кой няма? Аз оплаквам ли се, че се налага пак да работя? Не. Никога. А той това прави. Аз подготвям и опаковам поръчката така, както съм я подготвяла и опаковала двайсет и пет години, а той ми вика: „Не така, на клиентите не им харесва така! Така си се разбързала да се прибереш, че виж как си я опаковала!“. Оплаква се дори как приемам поръчки по телефона. Хората предпочитат да разговарят с мен, да поръчват на мен, понеже аз им показвам съчувствие. Ама според него бърборя много с клиентите. Вече не търпи да бъда мила с хората! На телефона съм, приемам поръчка и казвам: „О, значи пристигат внуците. Колко хубаво! Харесва ли им училището?“. А баща ти грабва слушалката от ръката ми и отсича: „Ако искате да си говорите с жена ми, обадете се вечер, не в работно време“, и затваря. Ако това продължава, ако не се вразуми, ако ще трябва и занапред да го гледам как гони граха с вилицата из чинията и как се оглежда като обезумял за хапчето цианид… Скъпи, на това ли му викат промяна на личността, или на баща ти му се е случило нещо ужасно? Дали не е нещо ново? Ей така, изневиделица? На петдесет? Или е било нещо отдавна спотаено, което е изплувало на повърхността? Нима е възможно толкова години да съм живяла с бомба със закъснител? Знам само, че нещо е превърнало мъжа ми в друг човек. Собственият ми скъп съпруг, а сега съвсем се обърках и не знам един човек ли е, или са двама!

Тя замълча, обляна в сълзи — майка ми, която никога не плаче, никога не трепва, образованото, родено в Америка момиче, което научи идиш от баща ми, за да може да разговаря с по-възрастните клиенти, възпитаничката на гимназията „Саут Сайд“, която с търговското си образование спокойно би могла да работи като счетоводител в някой офис, но вместо това се бе научила да кълца месо и да го приготвя, за да работи редом до баща ми в магазина — до баща ми, чиято непоклатима надеждност, чиито здрав разум и последователност в мисленето ме бяха изпълвали с увереност през цялото ми безоблачно детство. В крайна сметка тя пак стана счетоводител — по-точно казано, и счетоводител, който, след като се прибере от цял ден работа в магазина, се заемаше да води сметките нощем и всяко последно число на месеца изпращаше пликовете с нашето лого „Кашерно месо Меснър“ с нарисувана в левия горен ъгъл мъничка кравичка, а срещу нея вдясно — пиле. Докато растях, нищо не можеше да ми вдъхне повече увереност от тези миниатюрни рисунки върху пликовете и силата, която се излъчваше от тях. Имало едно време едно прекрасно, дисциплинирано и трудолюбиво семейство, от което струяло единство, но което в един момент започнало да се плаши от всичко, и ето че сега майка ми се побъркваше от мъка, защото не беше съвсем сигурна дали да припише всичко на „промяна на личността“. А аз просто бях избягал от къщи.

— Може би трябваше да ми кажеш — рекох. — Защо не ми каза, че положението е чак толкова зле?

— Не исках да те тревожа в училище. Имаш си уроци.

— Как мислиш, кога започна всичко?

— Онази нощ, когато те заключи отвън. Тогава започна. Тогава всичко се промени. Нямаш представа колко съм се борила с него, преди да се прибереш онази нощ. Никога не съм ти споменавала. Не исках да го карам да се чувства още по-неловко. „Какво ще постигнеш, като заключваш вратата два пъти? — попитах го. — Наистина ли искаш синът ти да не влезе в къщата, затова ли заключваш два пъти? Мислиш си, че му даваш урок? Ами ако той ти даде един урок и отиде да спи другаде? Защото именно това би направил един разумен човек, ако се озове заключен отвън — няма да стои там на студа и да чака да пипне пневмония. Ще се вдигне и ще отиде някъде, където е топло и където е желан. Ще отиде да спи у приятел, ще видиш. Например у Стенли. Или у Алан. И техните родители ще го пуснат. Няма да стои със скръстени ръце, не и Марки.“ Но баща ти не трепна. „Откъде да знам къде е в този час? Откъде да знам, че не е в някой бардак?“ Легнали сме си, а той за какво ми говори — за това, дали синът ми е в бардак, или не. „Откъде да знам — пита ме, — че не е някъде навън и не си съсипва живота?“ Не можах да го овладея, и ето резултата.