Филип Рот - Възмущение

— О, мамо, трепериш. В шок си. — Аз също. Дали би могла? Защо пък не? Аз избягах в „Уайнсбърг“, защо тя да не получи развод? — Омъжена си за него вече двайсет и пет години. Ти го обичаш.

Тя енергично тръсна глава.

— Не го обичам! Мразя го! Седя в колата, докато той кара и ми крещи как всички са криви, само той е прав, а аз го мразя и го ненавиждам вдън душа!

Тази страст и плам изненада и двама ни.

— Не е вярно — възразих. — Макар сега да ти се струва така, това не е постоянно състояние. Чувстваш се така само защото мен ме няма и ти си сама с него, и не знаеш как да подходиш. Моля те, иди при доктор Шилдкрет. Поне е някакво начало. Помоли го за съвет. — Междувременно се притеснявах Шилдкрет да не каже: „Прав е. Хората вече не знаят как да карат. И аз съм го забелязал. В наше време влезеш ли в колата, все едно държиш живота си в ръце“.

Шилдкрет беше тъпанар и некадърник и беше цял късмет, че проблемът с апендицита ми се появи, когато не му бях в обсега. Сигурно би ми предписал клизма, с което щеше да ме убие.

Да ме убие. Прихванал съм го от баща ми. Единственото, за което мислех, беше как някой може да ме убие. „Много си особен, знаеш ли. Ужасно много. Повече, отколкото съзнаваш.“ А Оливия има сетива за особените неща, нали така?

— Ще отида при адвокат — отсече майка ми.

— Не.

— Да. Вече ходих. Имам си адвокат. — Каза го безпомощно, както някой би изрекъл: „Фалирах“ или „Ще ми правят лоботомия“. — Сама ходих. Повече не мога да живея с баща ти в онази къща. Не мога да работя с него в магазина. Не мога да се возя с него в колата. Не мога повече да спя до него в леглото. Не го искам такъв до себе си — твърде е ядосан, за да лежи до него човек. Плаши ме. Това дойдох да ти кажа. — Вече не плачеше. Сега изведнъж бе станала себе си, готова и годна за битка, а аз аха да заплача, понеже знаех, че нищо от това не би се случило, ако си бях останал у дома.

Нужни са мускули, за да станеш касапин, а майка ми имаше мускули. Усетих го, докато ме прегръщаше, за да утеши сълзите ми.

Щом се върнахме от слънчевата веранда в стаята — като се разминахме с госпожица Клемънт, която като истинска светица любезно държеше погледа си извърнат, — заварихме вътре Оливия да натъкмява втория букет цветя, който беше донесла няколко минути по-рано. Ръкавите на пуловера й бяха навити нагоре, за да не ги намокри с водата, която беше наляла във втората намерена отнякъде ваза, и ето го там белега, белега на китката на същата онази ръка, която бе накарала госпожица Клемънт да замлъкне, същата ръка, с която провеждахме скверните си деяния в болничната стая, докато в стаите около нас хората пазеха поведение, съблюдаваха правилата и не си позволяваха дори да говорят на висок глас. Сега белегът на Оливия ми изглеждаше толкова ярък, сякаш се бе порязала преди броени дни.

Като дете, баща ми понякога ме водеше в кланицата на улица „Астър“ в нюаркския Айрънбанд. Заведе ме и на птичия пазар в дъното на „Бъргън“. На птичия пазар видях как убиват пилетата. Видях ги как убиват стотици пилета според изискванията на кашер. Най-напред баща ми избираше пилетата, които му харесват. Държаха ги в клетка, може би на пет нива, и той бъркаше и изваждаше едно, стискаше го за главата, за да се предпази от клюна, и опипваше гръдната му кост. Ако пилето започне да шава насам-натам, значи е младо и няма да е жилаво; ако стои сковано, бе повече от вероятно да е старо и жилаво. След това баща ми духаше в перата му, за да му види кожата — кожата трябваше да жълтее, да има мазнинка. Избраното пиле поставяше в една от техните кутии, след което касапинът, наречен шохет, колеше птиците ритуално. Изпъва шията назад — без да я скършва, просто я огъва, за да вижда какво върши, — след което с острия си като бръснач нож срязва гръкляна. За да бъде пилето кашерно, трябваше да го заколи с едно-единствено смъртоносно движение. Една от най-странните гледки, които си спомням от ранното ми детство, беше заколването на некашерно пиле и директното отсичане на главата му. Шат! Туф! После хвърлят обезглавеното пиле във фуния. Имаха шест-седем фунии в кръг. Там кръвта се оттичаше от тялото в огромен варел. Понякога краката на пилетата продължаваха да мърдат, а сегиз-тогиз по някое се изсулваше през фунията и поне така разправяха, тръгваше да бяга без глава. Такива пилета можели да се блъснат в зид, но пак бягали. Кашерните пилета също биваха пъхани във фуниите. Пускането на кръв, убиването — баща ми беше обръгнал на тези неща, но в началото аз, разбира се, се разстройвах, колкото и да се опитвах да не ми личи. Бях малък, шест-седемгодишен, но това беше работа и скоро приех, че работата е мизерна. Същото важеше и в кланицата, където, за да бъдат животните кашерни, кръвта трябва да се източи. В некашерна кланица могат да застрелят животното или да го зашеметят, могат да го убият по всякакъв начин, който им хрумне. Но за да бъде кашерно, трябва да му се източи кръвта до смърт. И понеже бях хлапето на касапина, което трябва да научи занаят, те увесваха животното за краката, за да му източат кръвта. Първо около задния крак се пристяга верига — така го приклещват. Но в същото време веригата е и за повдигане и скоро го повдигат, а животното виси на краката си и цялата му кръв се стича към главата и горната част на тялото. После вече са готови да го убият. Влиза шохет с кипа. Сяда в една ниша, поне така е в кланицата на улица „Астор“, поема главата на животното, полага я на коленете си, взема доста голям нож, казва една браша, благословия, и прерязва гръкляна. Ако го направи с едно движение, ако пререже трахеята, хранопровода, сънната артерия и не докосне гръбначния стълб, животното умира мигновено и е кашерно; ако са нужни две движения или пък животното е болно или осакатено, или ножът не е идеално остър, или докосне дори лекичко гръбначния стълб, животното не е кашерно. Шохетът прерязва гърлото от ухо до ухо, после оставя тялото да виси, докато цялата кръв се изцеди. Все едно е взел кофа кръв, все едно е взел няколко кофи и ги е излял всичките едновременно, защото точно така блика кръвта от артериите върху пода, циментов под с улеи. Онзи стои, обут в ботуши, нагазил до глезените в кръв въпреки отводнителния канал — и аз видях всичко това като дете. Много пъти го видях с очите си. Според баща ми беше важно да го виждам — същият този човек, който сега се страхуваше от всичко заради мен и поради някаква причина се страхуваше за себе си.