Филип Рот - Възмущение

— Перфектно.

— Така и трябва. Смазал съм я скоро.

— Сигурно го е правила и друг път. Не мислиш ли?

— Възможно е — отвърна той.

— Не знам какви заключения да си вадя.

— Ясно е.

— Не знам дали трябва да я видя пак.

— От теб зависи — приключи разговора той и аз мълчаливо си лежах в леглото, неспособен да заспя, защото се опитвах да си обясня какво е редно да мисля за Оливия Хътън. Как е възможно това сполетяло ме блаженство в същото време да е и такъв товар? Би трябвало да съм най-доволното момче в „Уайнсбърг“, а се чувствах най-обърканото.

Колкото и странно да ми се струваше поведението на Оливия, докато си мислех за случилото се, то ми се видя още по-неразгадаемо, когато двамата с нея се появихме в час по история и както обикновено седнахме един до друг, а в съзнанието ми мигом изникна онова, което тя бе направила — и което бях направил в отговор аз. Там, в колата, толкова се втрещих, че се изопнах на седалката и се вторачих в тила й, докато главата й се движеше в скута ми, сякаш наблюдавах как го прави на другиго, не на мен. Не че бях виждал подобно нещо друг път, освен че сегиз-тогиз бях мярвал по някоя „мръсна снимка“ — неизменно с опърпани краища и овехтяла от подаването й между стотици ръце на разгонени подрастващи, и задължително сред най-безценните придобивки на най-пропадналия тип в гимназията. Останах толкова изумен от съучастничеството на Оливия, колкото и от усърдието и съсредоточеността, с които го направи. Откъде знаеше какво и как се прави? И какво щеше да стане, ако бях свършил, което изглеждаше твърде вероятно още от самото начало? Не би ли трябвало да я предупредя — ако въобще останеше време да я предупредя? Не би ли било редно да се изпразня любезно в кърпичката си? Или да отворя вратата на колата и да орося гробищната алея вместо единия или другия от двама ни. Да, направи го, помислих си, изпразни се на алеята. Но, разбира се, не бих могъл. Категоричната немислимост на това, да свърша в устата й — да свърша където и да било другаде освен във въздуха или в салфетка, или в мръсен чорап, — беше изкушение, твърде изумително за въображението на един новобранец. Но Оливия не каза нищо.

Единственото, което ми хрумна, беше, че за дъщеря на разведени родители, каквото и да правеше или каквото и да й правеха, все й беше добре. Трябваше да мине време, докато ми просветне, както се случи в крайна сметка (доколкото мога да преценя, цели хилядолетия по-късно), че каквото и да направех, беше все добре и за мен.

Минаха дни, а аз не я поканих на втора среща. Нито пък се опитвах да я заговоря след часа, докато всички се изсипвахме в коридора. После, едно мразовито есенно утро, налетях на нея в студентската книжарница. Не мога да твърдя, че не се бях надявал все някъде да я срещна, въпреки че когато бяхме заедно в клас, дори не забелязвах присъствието й. Всеки път, когато завивах зад ъгъла на някоя сграда в кампуса, все се надявах не само да я видя, но и да се чуя да й казвам: „Трябва пак да излезем. Трябва да те видя. Ти трябва да си моя и само моя!“.

Беше със зимно палто от камилска вълна и високи вълнени чорапи, а върху кестенявата й коса се кипреше топла бяла вълнена шапка с пухкав червен помпон най-отгоре. Току-що влязла в сградата от студа навън, с румени бузки и леко разсополивен нос, изглеждаше като последното момиче на света, което би могло да направи някому свирка.

— Здрасти, Марк — поздрави ме тя.

— А, да, здрасти.

— Направих го, защото много те харесвам.

— Моля?

Свали си шапката и тръсна коса — гъста, дълга, а не офъкана късо и с оставени надиплени къдрици над челото, както беше модата сред почти всички момичета в кампуса.

— Казах, че го направих, защото те харесвам — повтори тя. — Знам, че не можеш да си го представиш. Знам, че затова не се обаждаш и затова не ми обръщаш внимание в час. Така че, ето, помагам ти да разбереш. — Устните й се разделиха в усмивка и аз си рекох: с тези устни тя, без да я карам, абсолютно доброволно… И въпреки това аз бях този, който изпитваше свян! — Друго за обясняване? — попита тя.

— О, не, не, това е достатъчно.

— Не е. — Този път го каза смръщено и при всяка промяна в изражението се променяше и красотата й. Не беше просто едно красиво момиче, тя беше двайсет и пет различни красиви момичета. — Ти си на километри далече от мен. Никак не е добре. Харесва ми това, че си сериозен. Хареса ми колко зряло се държа по време на вечерята — или поне на мен ми се стори, че се държиш зряло. Дори се пошегувах с това, но ти беше толкова съсредоточен. Никога преди не съм срещала толкова сериозно момче. Хареса ми и на външен вид, Маркъс, все още ми харесваш.