Филип Рот - Възмущение

Оливия Хътън бе прекрасно момиче, което някак си се беше пропило в колежа „Маунт Холиоук“ и трагично се бе опитало да сложи край на живота си с бръснач. Не беше мръсница. Беше героиня.

Все още събирах нещата си в два куфара, когато най-неочаквано Елуин се появи в стаята по средата на деня, мина току покрай мен, отиде до бюрото си и грабна две книги, оставени там, после се обърна рязко и се насочи към вратата, както обикновено, без да пророни и дума.

— Изнасям се — казах.

— Е, и?

— О, майната ти!

Той остави книгите и ми фрасна един в челюстта. Имах чувството, че ще се строполя, после, че ще ми призлее, след което, притискайки удареното място на лицето си, за да проверя дали не кърви, или не е разместено, проследих с поглед как той взема обратно двете книги и напуска стаята.

Не разбирах Елуин, не разбирах и Флъсър, нито баща ми, нито Оливия — не разбирах нищо и никого. (Друга голяма тема през онази последна година от живота ми.) Защо му е на едно толкова симпатично и интелигентно, и изискано момиче да иска да умре на деветнайсет години? Защо се е пропила в „Маунт Холиоук“? Защо искаше да ми духа? Да ми „подари“ нещо, както се изрази? Не, в това, което направи тя, имаше още нещо, но не можех да разбера какво е. Разводът на родителите й не би могъл да обясни всичко. А и какво би променило, ако можеше? Колкото повече се натъжавах, докато мислех за нея, толкова повече я желаех; колкото повече ме болеше челюстта, толкова повече я желаех. За пръв път в живота си получавах удар, бранейки честта й, а тя не го знаеше. Местех се в „Нийл Хол“ заради нея, а тя не знаеше и това. Бях влюбен в нея, а тя не го знаеше — самият аз току-що го научих. (Друга тема: току-що да научавам разни неща.) Бях се влюбил в бивша подрастваща алкохоличка и пациентка на психиатричен санаториум, която бе направила неуспешен опит за самоубийство с бръснарско ножче, беше дъщеря на разведени родители и не беше еврейка. Бях се влюбил — или бях се влюбил в глупостта да се влюбиш — в същото момиче, с което баща ми навярно си ме е представял през онази първа нощ, когато ме заключи извън къщата.

Скъпа Оливия,

По време на вечерята забелязах белега. Не беше трудно да се досетя как се е озовал там. Не казах нищо, защото, след като ти не отвори дума, защо аз да го правя? Също така предположих, когато отказа питие, че вероятно си имала период, когато си пиела много. Нищо от писмото ти не ме изненадва.

Много би ми се искало поне да излезем да се разходим…

Отвътре ми напираше да напиша „да се разходим покрай Уайн Крийк“, но не го направих от страх да не би да изтълкува превратно идеята ми като предложение за секс. Не знам какво си въобразявах, че правя, като я излъгах, че съм забелязал белега, а на това отгоре и добавих, че съм се досетил за проблема й с алкохола. Преди да засегне темата в писмото си и въпреки пиянските изпълнения, на които бивах свидетел всеки уикенд, докато работех в „Уилард“, нямах никаква представа, че е възможно млад човек на тази възраст да бъде алкохолик. Що се отнася до хладнокръвното приемане на белега на китката й — е, този белег, който не забелязах по време на първата ни среща, сега беше единственото, за което можех да мисля.

Дали този момент щеше да отбележи началото на житейското ми трупане на грешки (стига да разполагах с цял живот, през който да трупам грешки)? Тогава си помислих, че ако не друго, отбелязва поне началото на възмъжаването ми. После се запитах дали двете неща не са съвпаднали. Знаех само, че се дължеше на белега. Онемях. Никога дотогава не бях изпитвал толкова силни чувства към друг човек. Предишният й проблем с пиенето, белегът, санаториумът, грехът, силата на духа — бях привлечен от всичко това. От дързостта му.

Дописах писмото:

Ако продължиш да седиш до мен в часа по история, ще мога да съсредоточа вниманието си върху материала. Сега непрекъснато си мисля за теб и за това, че седиш зад гърба ми, вместо да слушам какво ни преподават. Поглеждах към пространството, доскоро обитавано от твоето тяло, и изкушението да извърна глава е източник на постоянно разсейване — защото, прелестна ми Оливия, нищо не искам повече от това, да бъда близо до теб. Обичам да те гледам и съм си изгубил ума по изящната ти фигура.

Имах вътрешни колебания дали да не напиша „и съм си изгубил ума по изящната ти фигура, с все белега и всичко“. Дали подценяването на белега й от моя страна би било проява на безчувственост, или би било проява на зрялост? За всеки случай не написах „с все белега и всичко“, но добавих послепис: „Местя се в «Нийл Хол» поради разногласия със съквартиранта ми“, и изпратих писмото по вътрешната поща.