Филип Рот - Възмущение

Не съжалявам за това, което направихме, но не бива да правим нищо повече. Забрави ме и си върви по пътя. Тук няма друг като теб, Маркъс. Ти не просто си станал мъж — почти със сигурност си бил мъж през целия си живот. Никога не бих могла да си те представя като „дете“, дори когато си бил такова. И със сигурност не си бил дете като останалите тук. Ти не си обикновена душа и нямаш работа тук. Ако оцелееш в тази консервативна и омразна среда, те чака сигурно бъдеще. Всъщност защо изобщо си дошъл в „Уайнсбърг“? Аз лично съм тук именно защото е толкова консервативно и това би трябвало да ме направи нормално момиче. А ти? Ти би трябвало да учиш философия в Сорбоната и да живееш в мансарда на Монпарнас. Важи и за двама ни. Сбогом, прекрасни ми!

Прочетох писмото два пъти, после заради благотворното влияние, което то оказа върху мен, изкрещях: „Няма друга като теб! Ти също не си обикновена душа!“. Бях я виждал как си води записки в час с автоматична писалка „Паркър 51“ — кафяво-черна, на петна, като коруба на костенурка, — но никога дотогава не бях виждал почерка й, не бях виждал как извайва името си с писеца, приплеснатото „о“, необичайно издълженото „л“, изящната и плавна опашка на финалното „я“. Долепих устни до хартията и целунах „о“-то. И продължих да го целувам, и да го целувам. След което импулсивно, с връхчето на езика ми, започнах да облизвам мастилото от подписа, методично, като котка, която облизва паничката си с мляко, продължих, докато повече нямаше „о“, повече нямаше „л“, нито „и“, „в“, нямаше второ „и“, нямаше и „я“ — продължих да ближа, докато от извитата опашчица не личеше нито следа. Бях утолил жаждата си с почерка й. Бях изял името й. Бях направил всичко по силите ми, за да не се налага да излапам цялото писмо.

Онази нощ не можах да се съсредоточа върху домашното си, а останах вторачен в писмото, препрочитах го отново и отново, препрочитах го от горе до долу, после от долу до горе, започвах от „прекрасни ми“ и завършвах с „не мога да те видя“. Накрая прекъснах Елуин на чина му и го помолих да го прочете и да ми каже какво мисли. В крайна сметка, той ми беше съквартирант и в неговата компания прекарвах часове в учене и спане.

— Никога не съм получавал подобно писмо — рекох.

Това беше смущаващият рефрен, който отекваше през цялата онази последна година от живота ми: нищо такова никога преди. Да покажа онова писмо на Елуин — на Елуин, който мечтаеше да ръководи влекачната компания на баща си по река Охайо, — беше, разбира се, огромна и много глупава грешка.

— Това е същата, дето ти духа ли? — попита той, след като го прочете.

— Ами… да.

— В колата?

— Да, знаеш, тя е.

— Чудно. Не ми трябва друго, ами мръсница като нея да ми пипа ласала.

Вбесих се, че нарече Оливия мръсница, и още там, на място, реших, че ще си намеря нова стая и нов съквартирант. Отне ми седмица, докато намеря свободно легло на последния етаж в „Нийл Хол“ — най-старото общежитие в кампуса, останало още от основаването на учебното заведение като баптистка семинария, което въпреки външните аварийни стълби често наричахме помежду си „Огнения капан“. Стаята, която намерих, се оказа празна от години, преди аз да попълня наново всички необходими документи при секретарката на декана на момчетата и да се нанеса. Беше миниатюрна, в дъното на един коридор със скърцащо дюшеме и имаше висок и тесен тавански прозорец, който явно не беше мит от построяването на сградата през годината след Гражданската война.

Исках да си събера багажа и да се махна, без да ми се налага да обяснявам на Елуин защо го изоставям. Исках да изчезна и никога повече да не ми се налага да изтърпявам мълчанията му. Не понасях безмълвието му, не понасях и малкото, което все пак ми казваше — и неохотата, с която думите напускаха гърлото му, — когато благоволеше да проговори. Дотогава не бях осъзнавал колко всъщност не го харесвам, дори преди да нарече Оливия мръсница. Постоянните му мълчания трябваше да ме накарат да се замисля, че поради някаква причина не ме харесва — защото бях евреин, защото не учех инженерство, защото не членувах в братство, защото не се интересувах от поддържане на автомобилни двигатели или обслужване на влекачи, защото не бях каквото там друго не бях, — или че просто не го интересува дали съществувам. Да, наистина ми даде назаем безценния си ласал, когато го помолих, което тутакси идеше да покаже, че помежду ни има повече приятелски чувства, отколкото му бе възможно или желаеше да ми покаже, или пък просто бе достатъчно човек, че от време на време да прави сърдечни и неочаквани неща. От друга страна обаче, бе нарекъл Оливия мръсница и поради тази причина го презирах.