Филип Рот - Възмущение

Тогава не повярвах — и най-смешното е, че все още не вярвам, — че това, което последва, се случи, защото Оливия искаше да се случи. Докато бях жив, това не беше нещо обичайно между момче с традиционно възпитание и приятно, добре възпитано момиче, и годината беше 1951, и за трети път в рамките на малко повече от половин век Америка беше във война. Категорично за нищо на света не бих повярвал, че случилото се би могло да има нещо общо с факта, че Оливия ме намира за привлекателен, камо ли, че ме желае. Кое момиче в този колеж „желае“ някое момче? Поне аз никога не бях чувал подобни чувства да съществуват сред момичетата в Уайнсбърг или Нюарк или където и да било. Доколкото ми бе известно, момичетата не се възпламеняваха от такива страсти; тях ги възпламеняваха ограниченията, забраните, отявлените табута, всичко това в услуга на — в крайна сметка — смазващата амбиция на повечето ми връстници от колежа: да установят наново с надежден млад приходоносител същия вид семеен живот, от който временно се бяха откъснали с идването си в колежа, като при това го направят по възможно най-бързия начин.

Нито пък можех да повярвам, че онова, което направи Оливия, беше направено, защото й е било приятно. Тази мисъл бе твърде смайваща дори за отворено към света, интелигентно момче като мен. Не, случилото се би могло да бъде единствено последица от това, че нещо не й е наред, макар да не свидетелстваше непременно за морално или интелектуално падение — в клас ми правеше впечатление на по-умна от всяко друго момиче, което познавах, и по време на вечерята по никакъв начин не ми създаде усещането, че е възможно да не бъде възприета като човек с праволинеен и целенасочен характер. Не, това, което направи, задължително би трябвало да е причинено от някакво отклонение. „Сигурно е заради това, че родителите й са разведени“, рекох си. Не можех да намеря друго обяснение за толкова неразбираема енигма.

Когато по-късно се прибрах в стаята си, Елуин още учеше. Върнах му ключовете от колата и той ги взе, като продължи да подчертава нещо в учебниците си по математика. Беше по долнище на пижама и тениска, на чина до него имаше четири празни бутилки от кока-кола. Докато се приготвеше за сън около полунощ, щеше да изпие още поне толкова. Не се изненадах, че не ме пита как е минало — самият той никога не излизаше на срещи с момичета и никога не присъстваше на събиранията на братството си. В гимназията в Синсинати се беше занимавал с борба, но в колежа се бе отказал и от спорта, за да съсредоточи всичките си усилия върху инженерството. Баща му притежаваше компания за влекачи по река Охайо и синът възнамеряваше един ден да наследи бащата като мениджър на фирмата. В преследването на тази цел бе още по-съсредоточен дори от мен самия.

Но нима можех да се измия и да си облека пижамата, да си легна, без да споделя с някого това невероятно преживяване? Все пак се приготвих да направя точно това и почти успях, но след като полежах в леглото си петнайсетина минути, докато Елуин продължаваше да учи на бюрото си, изведнъж скочих и обявих:

— Тя ми направи свирка.

— Аха — включи се Елуин, без да вдигне глава от страницата, на която беше.

— Духаха ми.

— Да-да — отвърна своевременно съквартирантът ми, като по интонацията даде да се разбере, че вниманието му ще остане съсредоточено върху работата, независимо от всичките ми усилия да го разсея.

— Дори не съм я молил — продължих. — И през ум не би ми минало да я помоля да го направи. Изобщо не я познавам. А тя ми духа. Да ти е известно да се е случвало такова нещо?

— Не — рече Елуин.

— Защото родителите й са разведени.

Сега вече се обърна и ме погледна. Имаше обло лице и огромна глава, а чертите му бяха толкова семпли, че сякаш бяха издялани по модела на направен от дете тиквен фенер за Хелоуин. Като цяло чертите му се придържаха към принципите за утилитарност и той за разлика от мен не приличаше на човек, който трябва зорко да наблюдава емоциите си — ако, разбира се, въобще можеше да се говори за необуздана природа, която налага надзор.

— Тя ли ти каза? — попита.

— Нищо не ми каза. Просто гадая. Тя просто го направи. Поставих ръката й върху панталоните си, а тя по собствена инициатива, без аз да правя каквото и да било, дръпна ципа, извади го и го направи.

— Е, Маркъс, много се радвам за теб, много, но ако нямаш нищо против, чака ме работа.

— Искам да ти благодаря за колата. Без нея нямаше да се случи.

— Добре ли върви?