Филип Рот - Възмущение

За вечерта, когато бях поканил на среща Оливия Хътън, Елуин ми зае черния си ласал. Беше делничен ден, когато не бях на работа, затова се налагаше да започнем рано, за да може Оливия да се е прибрала в общежитието до девет. Откарах я в „Охлюва“ — най-квалитетния ресторант в окръг Сандъски, на петнайсетина километра от колежа, по поречието на Уайн Крийк. Тя си поръча охлюви, специалитетът на заведението, докато аз не, и то не само защото никога не бях ял и не можех да си представя да сложа такова нещо в уста, а и защото се стараех да удържа сметката до възможния минимум. Заведох Оливия в този ресторант, защото ми се виждаше твърде изискана, за да я поканя на първа среща в „Совата“, където човек можеше да хапне хамбургер, пържени картофки и кока-кола за петдесет цента. Освен това, колкото и не намясто да се чувствах в „Охлюва“, в „Совата“ положението беше още по-зле, защото там редовните клиенти обикновено се тъпчеха в сепарета заедно с членове на собствените си братства и сестринства и доколкото можех да преценя, разговаряха най-вече за светски събития от предния уикенд или за предстоящите такива в близките почивни дни. Докато работех като сервитьор в „Уилард“, ми беше писнало от тях и техния начин на общуване.

Тя си поръча охлюви, аз — не. Тя беше от заможно предградие на Кливланд, аз — не. Родителите й бяха разведени, моите — не, пък и нямаше никакъв шанс да се разведат. Беше се прехвърлила от колежа „Маунт Холиоук“ обратно в Охайо по причини, свързани с развода на родителите й, или поне така обясни. И беше дори още по-хубава, отколкото ми се бе видяла в клас. Никога досега не я бях гледал в очите достатъчно дълго, за да оценя колко са огромни. Нито пък бях забелязал колко прозирна е кожата й. Нито пък бях дръзнал да загледам устата й достатъчно продължително, за да разбера колко е плътна горната й устна и как щръква предизвикателно напред при произнасянето на определени думи, например започващите с „у“ или „в“, или „ш“, или „с“, или „м“, като например, когато изразява съгласие с „може“, което изговаряше така, все едно има предвид „мъжжже“, докато аз го казвах по-скоро като „моше“.

След като бяхме разговаряли десетина-петнайсет минути, тя изненадващо се пресегна през масата и ме докосна по опакото на дланта.

— Толкова си напрегнат. Отпусни се.

— Не зная как — признах и макар да ми се щеше да го кажа като лековата, самоиронична шегичка, си беше самата истина. Аз не си давах миг покой. Непрестанно преследвах някаква цел. Разнасях поръчки и кормех пилета, и почиствах плотове, и изкарвах шестици, само и само никога да не разочаровам родителите си. Удрях с бухалката точно толкова силно, че да пресрещна топката и да я запратя между инфилдърите и аутфилдърите на противниковия отбор. Прехвърлих се от „Робърт Трийт“, за да се измъкна от неразумните ограничения на баща ми. Не се присъединявах към братство, за да се съсредоточа изключително върху учението си. Отнасях се към ШЗО най-сериозно, за да не свърша с куршум в челото в Корея. А сега целта беше Оливия Хътън. Бях я завел на ресторант, за който щях да платя почти половината от седмичния си бюджет, защото исках да си помисли, че и аз също като нея съм светски човек, а в същото време ми се щеше вечерята да приключи едва ли не преди да е започнала, за да я вкарам на предната седалка на колата, да паркирам някъде и да я докосна. До този ден представата ми за плътска близост се свеждаше до докосването. Бях докосвал две момичета в гимназията. И двете ми бяха гаджета за по около година. Само едната прояви желание да ми отвърне със същото. Трябваше да докосна Оливия, защото това докосване бе единствената пътека, която бих могъл да следвам, ако исках да изгубя девствеността си, преди да завърша колежа и да вляза в казармата. Ето — още една цел: въпреки че мрежите на правилата продължаваха да оплитат кампуса на този средностатистически малък колеж от Средния запад в годините непосредствено след края на Втората световна война, бях решен да осъществя сексуален акт, преди да умра.

След вечерята подкарах колата извън границите на кампуса, в края на градския парк по пътя покрай градското гробище. Вече беше малко след осем, оставаше ми по-малко от час, за да я върна в общежитието, преди вратите да бъдат заключени за през нощта. Не знаех къде другаде бих могъл да паркирам, въпреки че бях притеснен от вероятността полицейската кола, която патрулираше по алеята зад кръчмата, да спре зад колата на Елуин и към нас да се приближи ченге с фенерче и с въпроса: „Добре ли сте, госпожице?“. Това питаха ченгетата, когато проверяваха, а тук проверяваха непрекъснато.