Филип Рот - Възмущение

Така че, когато спрях двигателя и се извърнах, за да я целуна, имах да се притеснявам за две неща: полицията и късния час — осем и десет. Тя откликна на целувката ми без колебания. Казах си: „Не позволявай да те отхвърли, спри дотук!“, но това предупреждение беше безсмислено и ерекцията ми бе на същото мнение. Внимателно плъзнах ръка под връхната й дреха и разкопчах блузата, пръстите ми напипаха сутиена й. В отговор на движенията на пръстите ми върху чашките на сутиена й, тя отвори уста още по-широко и продължи да ме целува дори още по-страстно, като прибави и език. Бях сам в колата на неосветен път, ръката ми обикаляше под блузата на момиче, чийто език обхождаше устната ми кухина — същият този език, който обитаваше сам тъмата на собствената й уста и който сега ми се струваше възможно най-еротичният орган. До този момент не бях усещал в устата си друг език освен своя собствен. Дори само при тази мисъл, аха, да свърша. Дори само това със сигурност ми бе достатъчно. Но скоростта, с която тя ми позволи да продължа — и онзи трескав, лепкав, слузест, плъзгащ се, олизващ зъбите ми език, езикът, който е като одрано от кожата тяло, — ме подтикна внимателно да насоча ръката й към слабините си. И пак не усетих съпротива. Нямаше боричкане.

Бяха ми нужни седмици, докато осмисля това, което се случи после. И дори мъртъв, какъвто съм и сега, не знам откога, се опитвам да пресъздам нравите, властващи над този кампус, и да тегля чертата под измъчените усилия да заобиколя тези нрави, довели до редица неудачи и в крайна сметка до смъртта ми на деветнайсетгодишна възраст. Дори сега (ако „сега“ вече изобщо означава нещо), отвъд плътското съществуване, докато все още съм жив тук (ако „тук“ и „аз“ означават нещо) само като спомен (ако „спомен“, в тесния смисъл на думата, е всеобхватната среда, в която устоявам като „себе си“), продължавам да се дивя на действията на Оливия. Нима вечността е за това — за да ровичкаш из дреболиите на живота? Кой да си представи, че човек ще трябва завинаги да помни всеки миг от живота си, чак до най-незначителната подробност? Или пък навярно това е просто моят живот след смъртта и всеки живот след смъртта е неповторим като живота преди нея, всеки е незаличим отпечатък на живот след смъртта, несъизмерим с никой друг? Няма как да преценя. Както и в живота, аз знам само онова, което е, а при смъртта това, което е, се оказва онова, което е било. Човек е окован в живота си не само докато го живее — продължаваш да си свързан с него и след като си отидеш. Или пък и в този случай само при мен е така. Кой да ми каже? И дали смъртта нямаше да е толкова ужасяваща, ако бях разбрал, че не представлява едно безкрайно нищо, а се състои от памет, която на свой ред разсъждава над себе си за вечни времена? Макар че това вечно помнене е просто преддверие на забравата. Като атеист, аз приемах, че животът след смъртта няма часовник, тяло, мозък, душа, бог — няма каквато и да било форма или същност, а е пълен разпад. Не знаех, че не само не е без помнене, но че помненето е всичкото. Освен това нямам представа дали моето помнене продължава три часа или един милион години. То не е памет, която е забулена в забрава — а е време. Няма почивка — защото животът след смъртта не спи. Освен ако не е само сън, и сънят за завинаги приключилото минало не остане завинаги с починалия. Сън или не, няма над какво толкова да се умува освен над отминалия живот. Това превръща ли нашето „тук“ в ад? Или в рай? По-добре ли е от забвението, или по-зле? Човек би си рекъл, че поне в смъртта несигурността ще изчезне. Но тъй като нямам никаква представа къде съм, какво съм или колко дълго ще остана в това състояние, несигурността изглежда вечна. Това със сигурност не е просторният рай на религиозното въображение, където всички ние, добрите хора, отново сме заедно, щастливи, доколкото е възможно, понеже мечът на смъртта вече не виси над главите ни. За протокола, имам сериозното подозрение, че човек би могъл да умре и тук. Не може да върви напред, това е сигурно. Тук няма врати. Няма дни. Посоката (засега?) е само назад. И процесът на съдене е безкраен, но не защото те съди някакво божество, а защото ти самият си достатъчно заядлив, за да съдиш себе си заради своите действия.

Ако ме питате как е възможно — спомен връз спомен, нищо освен спомен, — естествено, не мога да ви отговоря, и то не защото не съществуваме нито „ти“, нито „аз“, поне не повече отколкото съществува „тук“ и „сега“, а защото всичко, което съществува, е припомненото минало, не възстановеното, държа да отбележа, не възроденото в непосредствената близост на царството на усещанията, а просто превъртяното наново. А колко още от миналото си бих могъл да поема? Преразказвайки собствената си история пред самия себе си час по час в един свят, където часовници няма, надничайки безтелесен в тази пещера на паметта, имам чувството, че правя това от милиони години. Наистина ли трябва да продължава още и още — деветнайсетте ми нищожни годинки завинаги, а всичко друго отсъства, деветнайсетте ми нищожни годинки неизбежно тук, постоянно присъстващи, а всичко, което включваше превръщането на тези деветнайсет годинки в реалност, докато всичко, което захвърля някого право в центъра, остава някаква далечна, далечна илюзия?