Филип Рот - Възмущение

— Момчета, оценявам усилието ви, но няма да се присъединя към никое братство.

— Може ли да попитам защо?

— Предпочитам да бъда самостоятелен и да уча.

Куинби пак прихна.

— Ами пак ще ти кажа, че повечето от нашите членове предпочитат да са самостоятелни и да учат. Защо просто не ни навестиш? Не сме като другите братства в „Уайнсбърг“, традиционните. Ние сме група от ярки индивидуалности, ако мога да се изразя така — група аутсайдери, които са се събрали, защото не се числят към средата на класическите студенти и не споделят техните интереси. Виждаш ми се човек, който би се чувствал у дома си в нашата къща.

После се обади другият Бил и до голяма степен повтори думите на Сони Котлър от предишната вечер.

— Човек може да се чувства ужасно самотен тук, в кампуса, ако живее откъснато.

— Ще рискувам — отвърнах. — Не ме е страх да съм сам. Имам си работа, имам си уроците и не ми остава много време за самота.

— Харесваш ми — засмя се приветливо Куинби. — Харесва ми твоята самоувереност.

— И половината от момчетата във вашето братство са не по-малко самоуверени.

Тримата се засмяхме в един глас. Тези двамата Бил ми допаднаха. Дори ми се понрави мисълта да се присъединя към братство, в което членува чернокож — това определено би било забележително, особено ако го заведа у дома в Нюарк за тържествената вечеря в чест на Деня на благодарността, организирана от голямото семейство Меснър, — но въпреки това отговорих:

— Държа да отбележа, че не възнамерявам да обръщам внимание на нищо друго освен на уроците си. Не мога да си го позволя. Всичко би се отразило на успеха ми. — Мислех си, както често съм си мислел най-вече в дните, когато от Корея пристигаха особено потресаващи новини, как, след като завърша с отличие, ще се преместя от транспортни войски във военното разузнаване. — Затова съм тук и това смятам да правя. Все пак ви благодаря.

Следващата неделя сутрин, когато традиционно звъннах у дома в Ню Джърси, с изненада установих, че родителите ми знаят за посещението на Сони Котлър. За да не позволя на баща ми да се бърка в моите дела, споделях със семейството ми възможно най-малко по телефона. Обикновено ги уверявах, че съм добре и че всичко е наред. На майка й беше достатъчно, но баща ми неизменно питаше:

— Е, какво друго става? Какво друго правиш?

— Уча. Уча, а в петък и събота работя в кръчмата.

— А какво правиш, за да си разнообразяваш дните?

— Нищо. Не ми е нужно разнообразие. Нямам време.

— Няма ли момиче на хоризонта?

— Още не.

— Внимавай — предупреждаваше ме той.

— Ще внимавам.

— Знаеш какво имам предвид.

— Знам.

— Не искаш да се забъркваш в проблеми.

— Няма — засмивах се аз.

— Да стоиш така сам… не ми харесва — вмяташе баща ми.

— Добре съм си сам.

— А ако сбъркаш и няма кой да те посъветва, ако няма кой да те насочи — тогава какво?

Така протичаше обичайният ни разговор, прекъсван често-често от дрезгавата му кашлица. Тази неделна сутрин обаче, още обадил се необадил, и той започна:

— Та значи, видял си се с младия Котлър. Знаеш го кой е, нали? Леля му живее тук, в Нюарк. Омъжена е за Спектър, дето държи магазина за канцеларски стоки на Главната. Спектър му е чичо. Като им казахме къде учиш, тя рече, че моминското й име е Котлър и семейството на брат й живее в Кливланд, а племенникът й учи в същия колеж и е председател на еврейското братство. Както и президент на Общия съвет на братствата. Евреин и президент на Общия съвет на братствата. Какво ще кажеш? Доналд. Доналд Котлър. Викат му Сони, нали?

— Да — отговорих.

— Та значи, минавал е, чудесно. Доколкото разбрах, бил много добър баскетболист, също и отличник. Е, какво ти каза?

— Предложи да стана член на братството му.

— И?

— Отговорих му, че братствата не ме интересуват.

— Но леля му твърди, че е прекрасно момче. Пълен отличник, като теб. И, разправят, бил много симпатичен.

— Симпатичен е, да — отвърнах вяло. — Татко, престани да ми пращаш хора.

— Но там си съвсем самичък. С пристигането те настаниха при три еврейчета, а ти какво направи? Изнесе се при неевреин и живееш с него.

— Елуин е идеалният съквартирант. Тих, съобразява се с околните, чист е и заляга здраво над учебниците. Не бих могъл и да мечтая за повече.

— Сигурно, сигурно, нямам нищо против момчето. Но след като младият Котлър е наминал…

— Татко, не мога повече така.

— Но аз не знам какво става с теб? Как да разбера какво става? Може да правиш какво ли не!