Филип Рот - Възмущение

Неизменно след нощите, прекарани в работа в кръчмата, сънищата ми се къпеха в бира: бира капеше от крановете в банята, пълнеше тоалетната чиния, щом дръпнех казанчето, изливаше се в чашата ми от кутиите прясно мляко, което пиех на обяд и на вечеря в студентския стол. В сънищата ми близкото езеро Ери, което на север граничи с Канада, а на юг — със САЩ, вече не беше десетото по големина сладководно езеро на земята, а най-големият резервоар за бира на планетата и моята работа беше да го преливам в халби, които да сервирам на момчетата от братствата, подвикващи грозно: „Ей, жид! Насам!“.

След време намерих празно легло в една стая на етажа под този, където ме влудяваше Флъсър, и след като попълних нужните документи при секретарката на декана на момчетата, се преместих при младеж в последния курс от инженерния факултет. Елуин Ейърс-младши беше едър здравеняк, говореше малко, нямаше нищо общо с евреите, учеше здраво, хранеше се в къщата на братството, където членуваше, и караше черен седан „Ласал“ с четири врати, модел 1940 година — последната, в която се произвеждал, както ми обясни, този велик автомобил на „Дженеръл Мотърс“. Докато бил малък, колата била на семейството му, а сега я държеше паркирана пред къщата на братството си. Само студентите последна година имаха право на коли, а Елуин използваше своята предимно за да прекарва следобедите си през уикенда, бърникайки из внушителния й двигател. След вечеря — аз излапвах своите макарони със сирене в мрачната студентска столова заедно с другите „независими“, докато той хапваше говеждо печено, шунка, стек и агнешки котлети със събратята си — двамата се настанявахме на бюрата си с лице към голата стена и цяла вечер не обелвахме ни дума. След като приключехме с уроците, отивахме да се измием на общите мивки надолу по коридора, обличахме си пижамите, промърморвахме „Лека нощ!“ и заспивахме — аз на долното легло, той на горното.

Съжителството с Елуин беше като да съм сам. Единственото, за което някога го чух да говори с участие, бяха предимствата на колата му, модел 1940, с увеличена колесна база спрямо предишните модели и по-голям карбуратор, осигуряващ повече конски сили. С кроткия си и монотонен охайски акцент той изломотваше суха забележка и от раз прекъсваше разговора, който се опитвах да завържа, ако ми се приискаше да си направя кратка почивка от изнурителното учене. Но колкото и самотен да се чувствах понякога като съквартирант на Елуин, поне се бях отървал от онзи пагубен вредител Флъсър и успях да запазя отличния си успех — жертвите, които семейството ми правеше, за да уча в колежа, налагаха да продължавам да изкарвам само шестици.

Като подготовка за юридическия факултет бях избрал за своя основна дисциплина в колежа „Политически науки“, която включваше курс по основи на американската държавност и американската история до 1865 година, както и задължителните литература, философия и психология. Освен това се бях записал в Школата за запасни офицери и имах основателни очаквания, че след завършването си ще бъда изпратен да служа в Корея с лейтенантски чин. По това време войната беше навлязла във втората си ужасна година, седемдесет и пет хиляди китайски комунисти и севернокорейски части редовно провеждаха масирани офанзиви, а водените от Съединените щати сили на Обединените нации, след като отначало бяха дали многобройни жертви, на свой ред отвръщаха с масирани контраофанзиви. През цялата предишна година фронтовата линия се бе местила нагоре-надолу из Корейския полуостров и Сеул, столицата на Южна Корея, бе окупирана и освобождавана цели четири пъти. През април 1951 президентът Труман освободи генерал Макартър от длъжност, след като Макартър заплаши да бомбардира и да направи блокада на комунистически Китай, и до септември, докато пристигнах в „Уайнсбърг“, заместникът му, генерал Риджуей, беше навлязъл в трудната първа фаза от мирните преговори с комунистическата делегация от Северна Корея, а войната, изглежда, можеше да продължи с години и още десетки хиляди американци да се окажат мъртви, ранени или пленени. Американските войски никога не бяха воювали в по-страшна война от тази, възправени срещу безкрайни орди китайски войници, които сякаш бяха недосегаеми за огневата ни мощ и често нападаха нашите момчета в окопите с щикове или с голи ръце. Броят на загиналите американски войници вече надхвърляше сто хиляди, много от тях бяха паднали в жертва на безмилостната корейска зима, както и на изкусността на китайската армия в ръкопашния бой и нощните нападения. Китайските комунисти понякога атакуваха с хиляди, комуникираха не чрез радиовръзки или портативни приемници — в много отношения тяхната армия бе далече от технологизацията, — а чрез сигнална тръба и се говореше, че няма нищо по-ужасяващо от нейния звук, проехтял в непрогледния мрак, и от вражеската паплач, проникнала крадешком сред редиците на американците, връхлетяла с лавина от остриета уморените ни войници, повалени от студа и сгушени в спалните си чували, с надежда да намерят мъничко топлинка.