Филип Рот: Възмущение

Голата крушка на тавана бе светната от едно от другите две момчета. Всъщност и двамата скочиха от местата си и както си бяха по слипове, зачакаха да видят как ще се развият нещата.

— Толкова мило и любезно пале — започна Флъсър. — Спретнато. Добросъвестно и почтено. Малко безотговорно към чуждите вещи, но иначе преливащо от желание да изглежда като човешко същество.

— Че какво му е лошото да си човешко същество?

— Всичко — усмихна се Флъсър. — Човешките същества смърдят чак до седмото небе.

— Ти смърдиш! — изкрещях аз. — Ти, Флъсър! Не се къпеш, не се преобличаш, никога не си оправяш леглото — не се съобразяваш с никого! Или си изливаш страстите в четири сутринта, или надуваш музиката докрай!

— Ами аз не съм добро момче като теб, Маркъс.

Тук най-сетне се обади едно от другите момчета.

— Кротко — рече ми. — Той просто е досаден. Не го вземай толкова навътре.

— Но аз трябва да се наспя! — извиках. — Не мога да си върша работата, без да съм се наспал. Не искам да се разболея, за бога!

— Разболей се — отвърна Флъсър и добави към усмивката презрителен смях.

— Този е луд! — изкрещях към другите двама. — Всичко, което казва, е идиотско!

— Ти унищожи Квартета във фа мажор на Бетовен — продължи Флъсър, — и твърдиш, че аз съм лудият?

— Престани вече, Бърт — намеси се едното от другите момчета. — Млъкни и го остави да спи.

— След това, което този варварин направи със записа ми?

— Кажи му, че ще му възстановиш плочата — обърна се към мен момчето. — Кажи му, че ще отидеш в града и ще му купиш нова. Хайде, кажи му, за да си лягаме вече всички.

— Ще ти купя нова — рекох, но отвътре ми кипеше пред тази несправедливост.

— Благодаря — кимна Флъсър. — Много ти благодаря. Наистина си мило момче, Маркъс. Безукорно. Маркъс — изкъпаното и спретнато облечено момче. В крайна сметка винаги постъпваш както е редно, точно както те е учила мама Аврелий 3 3 Тук Флъсър се заиграва с името на Маркъс (Marcus), което на английски съвпада с малкото име на римския император Марк Аврелий (Marcus Aurelius). — Б. пр. .

Възстанових счупената грамофонна плоча с парите, спечелени като сервитьор в кръчмата. Работата не ми харесваше. Прекарвах там много по-малко време, отколкото в месарницата при баща ми, и въпреки това заради врявата и многото пиене, и вонята на бира и цигарен дим, която изпълваше мястото, работата ми се струваше по-уморителна и посвоему не по-малко отвратителна от най-гадните дейности, които се налагаше да върша в магазина. Самият аз не пиех бира, нито какъвто и да е алкохол, никога не бях запалвал цигара и никога не се бях напъвал да крещя или да пея с пълно гърло, за да направя умопомрачително впечатление на някое момиче, както правеха пияниците, довели гаджетата си в кръчмата в петък и събота вечер.

Почти всяка седмица там се провеждаха така наречените „партита на брошката“, с които се отбелязваше неформалният годеж между момче от „Уайнсбърг“ и момиче от „Уайнсбърг“, като момчето подаряваше на момичето брошката на братството си, за да се появи тя в клас с бижуто, закачено на видно място на пуловера или на блузата й. Брошка първата година, годеж втората и сватба непосредствено след дипломирането — това бяха невинните цели, лелеяни от повечето девственици в „Уайнсбърг“ по времето, когато аз самият не бях излязъл от обятията на девствеността.

Зад кръчмата и съседните, обърнати към Главната улица, магазини минаваше тясна павирана уличка и студентите по цяла вечер влизаха и излизаха през задната врата, било за да повръщат, било да подирят уединение, та да опипват приятелките си и да се натискат в тъмното. За да бъдат обуздани тези изблици на интимност, има-няма на всеки половин час по алеята бавно минаваше полицейска кола с включени светлини, при което жадните за изпразване на открито младежи се втурваха презглава да се скрият в кръчмата. С малки изключения, момичетата от „Уайнсбърг“ изглеждаха или благопристойни, или невзрачни и явно бяха овладели до съвършенство умението да се държат подобаващо (което ще рече, че нямаха представа как да се държат неподобаващо или да направят нещо, смятано за нередно), така че, когато се напиеха, вместо да буйстват като момчетата, просто клюмваха и им прилошаваше. Дори тези, които дръзваха да прекрачат прага навън към уличката, за да се натискат с гаджетата си, се връщаха вътре, все едно са ходили на фризьор. От време на време се случваше да видя момиче, което да ми хване окото, и докато разнасях насам-натам халби бира, извъртах глава, за да се опитам да я огледам по-добре. Почти винаги установявах, че гаджето й е най-противният и арогантен пияница на вечерта. Но понеже ми плащаха минимална заплата плюс бакшиши, всеки уикенд се явявах на работа точно в пет и започвах да приготвям кръчмата за вечерта, работех до след полунощ, почиствах и като цяло се стараех да изглеждам като професионален сервитьор, нищо че посетителите щракаха с пръсти, за да ми привлекат вниманието, или пък ми подсвиркваха остро, пъхнали два пръста в уста, и се отнасяха с мен като със слуга, а не като със състудент, който се нуждае от тази работа. На няколко пъти ми се счу, че ме викат на една или друга от по-шумните маси с не особено любезното: „Ей, жид! Насам!“. Но предпочитах да се правя, че съм чул: „Ей, ти! Насам!“, и продължавах да изпълнявам задълженията си, като се придържам към урока, научен от баща ми в месарницата: цепваш трътката и си напъхваш дланта до китката, сграбчваш червата и вътрешностите и дърпаш навън; отвратително е, може да ти прилошее, но трябва да се свърши.