Филип Рот - Възмущение

Но преди всичко учех, всеки следващ учебен час откривах по нещо ново, поради което фактът, че „Робърт Трийт“ беше толкова малък и не се набиваше на очи, дори ми харесваше, възприемах го едва ли не като квартален клуб, не като колеж. „Робърт Трийт“ беше скътан в северния край на гъмжащия от живот и пълен с офис сгради, универсални магазини и профилирани семейни магазинчета център и беше приклещен между триъгълния минипарк на Революционната война, където се събираха всякакви отрепки (повечето от които познавахме по име), и мътната река Пасаик. Колежът се състоеше от две невзрачни сгради: стара, изоставена, опушена тухларница край индустриалния бряг на реката, трансформирана в класни стаи и учебни лаборатории, където се провеждаха часовете ми по биология, и на няколко преки разстояние, оттатък централната градска артерия и с лице към минипарка, който заместваше нашия кампус — където сядахме по пладне да си изядем сандвичите, приготвени още призори, в компанията на подаващите си бутилката с мискет нехранимайковци наблизо, — малка каменна сграда с колонада в неокласически стил с вид на банка, каквато всъщност е била доста години, преди стане учебно заведение. Вътре в сградата се помещаваха администрацията на колежа и импровизираната класна стая, където се провеждаха часовете ми по история, английски и френски, водени от преподаватели, които предпочитаха да ме наричат „господин Меснър“, а не „Маркъс“ или „Марки“, и чиито писмени задания се стараех да предавам преди крайния срок. Нямах търпение да порасна, да бъда образован, зрял, независим възрастен — именно това ужасяваше баща ми, който, дори докато ме заключваше пред къщата, за да ме накаже, задето съм си позволил да вкуся от най-дребните привилегии на младостта, се гордееше до пръсване с отдадеността ми към учението и с уникалния ми за семейството статут на колежанин.

Първи курс беше най-веселата и най-ужасната година в моя живот, поради което на другата се преместих в „Уайнсбърг“ — малък колеж по хуманитарни и инженерни науки в земеделската провинция на Централен Северен Охайо, на трийсет километра от езерото Ери и на осемстотин от двойно заключената задна врата на къщата ни. Живописният кампус на „Уайнсбърг“ с неговите високи, стройни дървета (по-късно от едно гадже разбрах, че били брястове) и обраслите с бръшлян правоъгълни сгради, накацали като на картичка по хълма, бяха като декор за цветните колежански музикални филми, където всички студенти сноват насам-натам и пеят и танцуват, вместо да учат. За да плати за колеж далече от дома, баща ми бе принуден да се раздели с Исак — любезния ортодоксален евреин с кипа, който отишъл да учи занаят като негов чирак, след като започнах първата си година в колежа, а майка ми, чиито задължения би трябвало с времето да бъдат поети от Исак, се наложи да се върне към ангажиментите си като постоянен партньор на баща ми. Само така бе възможно да свържат двата края.

Настаниха ме в стая в общежитието „Дженкинс“, където установих, че другите три момчета, с които щях да я деля, са евреи. Това разпределение ми се видя малко особено, първо, защото бях очаквал да имам само един съквартирант, и второ, защото част от приключението да замина да уча в колеж чак в Охайо включваше свързаната с това възможност да живея сред неевреи и да видя как е. И майка ми, и баща ми смятаха начинанието за странно, ако не и за опасно, но за мен, който бях на осемнайсет, то си беше съвсем обяснимо. Спинели, шортстопът, който също като мен се подготвяше за юридическия факултет, бе станал най-близкият ми приятел от „Робърт Трийт“ и фактът, че ме покани у дома си в италианския квартал „Фърст Уорд“, за да се запозная със семейството му и да ям от храната им, и да седя с тях, и да ги слушам как говорят с онзи акцент, и как се майтапят на италиански, беше не по-малко забележителен от двата семестъра курс по история на Западната цивилизация, където на всяко занятие преподавателят разголваше още мъничко от облика на света, какъвто е бил, преди да съществувам.

Стаята в общежитието беше дълга, тясна, воняща и слабо осветена, с по две двойни легла в двата края на захабеното дюшеме и четири ръбати стари дървени бюра, изподраскани от употреба, долепени до бозавите зелени стени. Заех долното легло под дългурест младеж, на име Бъртрам Флъсър, който имаше гарвановочерна коса и очила. Когато понечих да се представя, той изобщо не си направи труда да се здрависа с мен, а само ме изгледа, като че бях представител на биологичен вид, какъвто е имал късмета да не срещне до този момент в живота си. Другите две момчета също ми хвърлиха по един поглед, в който обаче не долових презрение, затова им се представих, както и те на мен, по начин, който донякъде ме убеди, че чешитът сред съквартирантите ми е Флъсър. И тримата бяха предпоследен курс английски език и литература и участваха в театралната трупа на колежа. Никой от тримата не членуваше в братство.