Филип Рот - Възмущение

Същата есен, когато започнах първата си година в „Робърт Трийт“, винаги когато баща ми заключваше по два пъти и предната, и задната врата, така че не можех да си отключа нито едната, нито другата и трябваше да хлопам, за да ме пуснат, ако закъснеех дори двайсет минути след определения от него вечерен час, се убеждавах, че е откачил.

И наистина беше: откачил от притеснение, че скъпоценното му единствено дете не е подготвено за опасностите на живота досущ като всеки друг младеж, комуто предстои да стане мъж; откачил от плашещото откритие, че едно малко момченце расте, източва се и засенчва родителите си и няма как да го задържиш, че трябва да му дадеш свободата да се откъсне от теб и да тръгне по света.

Напуснах „Робърт Трийт“ след първата година. Напуснах, защото баща ми изведнъж загуби вяра дори в способността ми да пресека сам улицата. Напуснах, защото надзорът на баща ми бе станал непоносим. Перспективата да се сдобия с независимост превърна този мъж с улегнал иначе характер, който много рядко избухва срещу друг човек, да се държи, все едно е готов да прибегне до насилие, ако дръзна да го разочаровам, докато аз — превърнал се благодарение на своята дарба за хладни логически разсъждения в титуляр на отбора по дебат в училище — бях толкова смазан, че само виех от безсилие пред неговото невежество и неспособност да прояви здрав разум. Трябваше да се измъкна от хватката му, преди да го убия — това заявих гневно на смутената ми майка, която не само не знаеше какво да прави, ами, оказа се, също неочаквано беше изгубила влиянието си над него.

Една вечер се прибрах с автобуса от центъра в девет и половина. Бях ходил до централния клон на обществената библиотека на Нюарк, тъй като „Робърт Трийт“ нямаше собствена библиотека. Сутринта бях излязъл от къщи в осем и половина и цял ден бях на училище, имах часове, учих, а майка ми ме посрещна с думите:

— Баща ти излезе да те търси.

— Защо? Къде отиде?

— В една билярдна зала.

— Че аз дори не знам как се играе билярд. Какво му е влязло в главата? Учих си уроците, по дяволите. Писах курсова работа. Четох. Какво друго си мисли, че правя ден и нощ?

— Говориха си с господин Пърлгрийн за Еди и баща ти се ядоса на теб.

Еди Пърлгрийн, чийто баща беше нашият водопроводчик, завърши гимназия заедно с мен и отиде в колеж в Панцър, Ист Ориндж, за да се готви да стане учител по физическо. Ритахме заедно от деца.

— Аз не съм Еди Пърлгрийн — рекох. — Аз съм си аз.

— А знаеш ли той какво направил? Без да каже на никого, отишъл с колата на баща си чак до Пенсилвания, в Скрантън, за да играе билярд в някаква специална зала там.

— Но Еди е спец по билярда. Нищо чудно, че е отишъл в Скрантън. Еди зъбите не може да си измие сутрин, без да мисли за билярд. Не бих се изненадал, ако замине и на Луната да играе билярд. Еди се преструва пред хора, които не го познават, че е на тяхното ниво, и се уговарят да поиграят, после направо ги разкатава и прибира по двайсет и пет долара на игра.

— Ще свърши като крадец на автомобили, така рече господин Пърлгрийн.

— О, майко, това е безумие! Каквото прави Еди, си е за него, няма нищо общо с мен. И аз ли ще свърша като крадец на коли?

— Разбира се, че не, скъпи.

— На мен не ми харесва тази игра, в която Еди е влюбен, не ми харесва средата, по която той си пада. Отрепките не ме вълнуват, мамо. Мен ме вълнуват смислените неща. Кракът ми не би стъпил в билярдна зала. О, я стига, повече няма да обяснявам какъв съм и какъв не съм. Дотук с обясненията. Нямам намерение да съставям списък с качествата ми за пред хората, нито да изтъквам проклетото ми чувство за дълг. Няма повече да търпя откачените му глупости!

При което, сякаш по даден от суфльор знак, баща ми влезе през задния вход, все още нахъсан, вонящ на цигарен дим и ядосан, но вече не защото ме е намерил в зала за билярд, а защото не ме е намерил. Никога не би му хрумнало да тръгне да ме търси в библиотеката — в библиотеката никой няма да те фрасне с щека за билярд, защото си бог на тази игра, нито пък някой ще ти извади нож, задето си седнал и четеш дадената ти за домашно глава от „Залезът и упадъкът на Римската империя“ на Гибън, което правех от шест същия следобед.

— А, ето къде си бил — обяви той.

— Ами да, колко странно, нали? У дома. Спя тук. Живея тук. Аз съм ти син, ако си забравил.

— Нима? Обиколих навсякъде да те търся.

— Защо? Защо? Моля ви, някой да ми обясни защо „навсякъде“?

— Защото, ако нещо ти се случи… ако някога нещо ти се случи…