Филип Рот - Възмущение

— Нищо няма да ми се случи, татко. Аз не съм онова страшилище за света, дето играе билярд, Еди Пърлгрийн! Нищо няма да ми се случи.

— Знам, че не си като него, да му се не види. Знам по-добре от всеки друг какъв късмет имам с моето момче.

— Тогава за какво е цялата работа, татко?

— Заради живота, където и едничка стъпка накриво може да доведе до трагични последици.

— О, боже, звучиш като мъдрост от курабийка с късметче.

— Така ли? Така значи? Не като притеснен баща, а като курабийка с късметче? Така звуча, когато говоря със сина си за бъдещето, което го очаква и което може да се провали и от най-малкото, от най-миниатюрното нещо?

— О, мътните го взели бъдещето! — изкрещях аз и изтичах навън, питайки се откъде да открадна кола, за да стигна до Скрантън и да поиграя билярд, а защо не и да си лепна гонорея?

По-късно научих от майка ми как са се развили всички събития този ден, как сутринта господин Пърлгрийн дошъл да провери тоалетната в задната част на магазина и след разговора им баща ми потънал в дълбок размисъл, чак до затварянето на магазина. Изпушил към три кутии цигари, така ми каза майка, толкова бил разстроен.

— Нямаш представа колко се гордее с теб — продължи тя. — Влезе ли някой в магазина, той започва: „Синът ми е пълен отличник. Никога не ни е разочаровал. Без изобщо да помирисва учебник — от горе до долу шестици“. Скъпи, докато те няма, си центърът на всичките му хвалби. Повярвай, така е. Непрекъснато се перчи с теб.

— А когато присъствам, съм центърът на всичките му нови страхове. Писна ми вече, мамо, до гуша ми дойде.

— Но нали го чух, Марки! Каза на господин Пърлгрийн: „Слава богу, че нямам такива грижи с моето момче“. Бях с него в месарницата, когато господин Пърлгрийн дойде да види оня теч. И точно така му рече, когато господин Пърлгрийн спомена Еди. Това бяха точните му думи: „Нямам такива грижи с моето момче“. Но господин Пърлгрийн подметна нещо, което запали фитила на баща ти: „Чуй какво ще ти кажа, Меснър, винаги си бил добър с нас, грижеше се за жена ми по време на войната и й даваше месо, чуй какво ще ти каже човек, който го е изпитал на гърба си. Еди също ходи в колеж, но това не означава, че е поумнял достатъчно, за да страни от билярдните зали. Как изпуснахме Еди? Не че е лошо момче. Ами по-малкият му брат — що за пример е Еди за по-малкия си брат? Къде сбъркахме, че докато се усетим, и ето го в някаква билярдна зала в Скрантън, на три часа път от къщи! С моята кола! Откъде е взел пари за бензин? От билярд! Билярд! Билярд! Помни ми думата, Меснър: светът чака и се облизва, готов да ти го лапне“.

— И баща ми му вярва. Баща ми вярва не на това, което е гледал с очите си цял живот, а на това, което му казва един водопроводчик на колене, докато оправя тоалетната зад магазина! — Не можех да се спра. Да го подлуди една реплика, подхвърлена от най-обикновен водопроводчик! — Да, мамо — извиках накрая и се отправих с гръм и трясък към стаята ми, — най-малките, най-миниатюрните неща наистина могат да доведат до трагични последствия. И той го доказва!

Трябваше да се махна, но не знаех къде да отида. Всички учебни заведения ми бяха еднакви. „Обърн“. „Уейк Форест“. „Бол Стейт“. Южният методистки университет. „Вандербилт“. „Мюленбърг“. Повечето от тях свързвах единствено с имената на футболните им отбори. Всяка есен внимателно следях резултатите от колежанския шампионат по съботната спортна програма на Бил Стърн, но нямах добра представа от академичните различия между съперниците. „Луизиана Стейт“ — 35, „Райс“ — 20, „Корнел“ — 21, „Лафайет“ — 7, „Нортуестърн“ — 14, „Илинойс“ — 13. За мен разликата се изчерпваше с това: разпределението на точките. Колежът си е колеж — само фактът, че си завършил някъде и си получил степен, имаше значение за наивно и недобре информирано семейство като моето. Беше решено да посещавам колеж в центъра на Нюарк, защото е близо до нас и можехме да си го позволим.

Което ме устройваше. В началото на зрелия ми живот, преди всичко изведнъж да стане толкова трудно, притежавах удивителния талант да изпитвам задоволство. Запазих го през цялото си детство, а през първата ми година в „Робърт Трийт“ все още ми беше в репертоара. Много се вълнувах, че съм там. Бързо започнах да издигам преподавателите ми в култ и създадох доста приятелства, повечето от тях с момчета от работнически семейства като моето, които не бяха много по-добре образовани от мен самия. Част от тях бяха евреи и се познавахме от гимназията, но повечето не бяха и в началото ми беше страхотно приятно да обядваме заедно, защото бяха ирландци или италианци, което за мен бе непозната категория не само по отношение на Нюарк, но и в контекста на човешките същества изобщо. Освен това приемах с вълнение и учебните предмети; макар и да бяхме съвсем в началото, в мозъка ми започваше да се оформя нещо, което бих сравнил със случващото се в него при първото ми запознаване с азбуката. А също така, след като тренерът ме накара да хвана бухалката няколко сантиметра по-напред и да насоча топката през инфилда и към аутфилда, вместо да я запращам на сляпо, както правех в гимназията, онази пролет си спечелих място на титуляр в скромния бейзболен тим от първокурсници и играех втора база до един шортстоп, на име Анджело Спинели.