Филип Рот - Възмущение

Въпросите бяха и влудяващи — един вид бащата, с когото бях толкова близък през всичките тези години, бащата, до когото буквално израснах в магазина, вече не знаеше кой е синът му и какво представлява. Клиентите в месарницата разтапяха родителите ми, като им обясняваха какво удоволствие било да гледат как момченцето, на което някога носели курабийки — по времето, когато баща му го оставял да си играе с парчета сланина и да я реже като „истински месар“, макар и с тъп нож, — израства буквално пред очите им и се превръща във възпитан младеж с добри обноски и изискан език, който слага телешкото им в мелачката, за да го смели на кайма, разпръсква и смита талаша по пода, и щателно оскубва до последното перце шиите на мъртвите пилета, висящи от ченгелите на стената, когато баща му извика: „Би ли почистил две пилета, Марки, ако обичаш, за госпожа Еди-коя си?“. За седемте месеца преди колежа баща ми не само ми даваше да меля кайма и да скубя пилета. Научи ме как да отделям агнешките ребра и да ги режа на котлетчета, как да направя прорез с ножа, а опра ли в костта, да взема месарската брадвичка и да клъцна остатъка. И беше възможно най-благият учител. „Само гледай да не се порежеш с месарската брадвичка и всичко ще е наред“, така казваше. Научи ме да проявявам разбиране към по-взискателните клиенти, особено към онези, които изрично държат да огледат месото от всички възможни ъгълчета, преди да го купят, към онези, за които се налагаше да вдигам пилетата така, че буквално да надникнат през задника им, за да са сигурни, че са изчистени. „Няма да повярваш на какво са способни да те подложат някои жени, докато накрая си купят пиле“, наставляваше ме. А после ги имитираше: „Завърти го. Не, на другата страна. Дай да го видя отдолу“. Моята задача беше не само да оскубвам пилетата, ами и да ги изкормвам. Цепваш трътката и си напъхваш дланта до китката, сграбчваш червата и вътрешностите и дърпаш навън. Това го мразех. Беше гадно и ми призляваше, но беше работа, която трябва да се свърши. Ето какво научих от баща ми, и го научих с радост: човек прави това, което трябва.

Магазинът ни беше на „Лайънс Авеню“ в Нюарк, на една пряка от болницата „Бет Израел“, и на витрината имаше място, където да се сипе лед — широка полица, килната леко към стъклото и повдигната откъм магазина. Пристигаше камион за лед, който ни го продаваше на кубчета, а ние го изсипвахме на определеното място и отгоре му подреждахме месото, така че хората да го виждат откъм улицата. През седемте месеца преди колежа, докато работех в месарницата на пълен работен ден, задълженията ми включваха и аранжирането на витрината. „Маркъс е майсторът“, хвалеше ме баща ми, когато хората повдигнаха въпроса. Подреждах всичко. Подреждах стекове и пилета, и агнешки плешки — всички артикули, с които разполагахме, биваха изваждани и разполагани „артистично“ на витрината. Вземах и малко папрат за украса — набавях си я от цветарницата срещу болницата. Не само режех и кълцах, и продавах месо, не само аранжирах витрината с месо; през онези седем месеца, докато замествах майка ми и работех редом с баща ми, ходех с него и на борсата рано сутрин, та се научих и да купувам месо. Ходеше се веднъж седмично, в пет-пет и половина заранта, защото, ако отидеш на борсата и сам си избереш месото, и си го отнесеш сам до къщи, и си го прибереш сам в хладилника, спестяваш от комисионата за доставка. Купувахме цяла говежда плешка, купувахме и преден агнешки бут за агнешки котлети, купувахме и цяло теле, купувахме и няколко говежди черни дроба, купувахме и няколко пилета и пилешки черни дробчета, а купувахме и мозък, понеже имахме двама-трима клиенти за подобна стока. Магазинът отваряше в седем сутринта и работехме до седем-осем вечерта. Бях на седемнайсет, млад, ентусиазиран и жизнен, но до пет следобед се скапвах. А баща ми продължаваше да вършее, мяташе бутове от по петдесет кила на рамо, отнасяше ги в хладилната камера и ги увесваше на ченгели. Ето го, реже и разфасова с ножовете, кълца с месарската брадвичка, в седем вечерта продължава да изпълнява поръчки, а аз едва се държа на краката си. Но беше мое задължение най-накрая, точно преди затваряне, да почистя дъските за рязане, да насипя отгоре им талаш и после да ги изстържа с металната четка, и така, като изцеждах и последните капчици останала ми силица, изжулвах кръвта, за да запазя мястото кашерно.

Пазя прекрасни спомени за тези седем месеца — прекрасни, ако не броим изкормването на пилета. Но дори и това беше прекрасно посвоему, защото е нещо, което правиш, при това го правиш добре и не се противиш да го вършиш. Та в този смисъл беше поучително. А на мен уроци ми дай, как само ги обичах! И баща ми обичах, и той мен, повече от когато и да било дотогава. В месарницата приготвях обяда — за него и за мен. Не само обядвахме там, но и си готвехме на една малка скара отзад в стаичката, точно до плота, където разфасовахме и подготвяхме месото. Мятах на скарата пилешки дробчета за двама ни, мятах на скарата тънички флейки, и двамата с баща ми бяхме на седмото небе от щастие. Обаче малко след това унищожителната битка помежду ни започна: Къде ходиш? Защо не си беше у дома? Откъде да знам къде отиваш, като излезеш? Ти си младеж с великолепно бъдеще пред себе си — откъде да знам, че не ходиш някъде, където може да те убият?

Читать дальше