Филип Рот - Възмущение

Предната пролет конфликтът между Труман и Макартър бе довел до разследване от страна на Сената на уволнението на генерала, което следях във вестниците заедно с новините от войната, заинтересували ме силно веднага щом разбрах, че ако войната продължи да се лашка насам-натам, без нито една от страните да успее да завоюва победа, тази ситуация може да ме касае пряко. Ненавиждах Макартър заради десния му екстремизъм, който заплашваше да превърне корейския конфликт в повсеместна война с Китай, а навярно дори със Съветския съюз, който наскоро се бе сдобил с атомна бомба. Седмица след като бе уволнен, Макартър излезе пред обща сесия на Конгреса; изказа се за бомбардирането на китайските въздушни бази в Манджурия и за използването на националистическите сили на Чан Кай Шек в Корея, като завърши речта с прочутото си сбогуване, в което се заклеваше да „изчезне яко дим един стар войник, опитал се да изпълни дълга, какъвто му го е показало божието озарение“. След тази реч някои републиканци започнаха да спрягат тщеславния генерал с патрицианско излъчване, който по онова време караше седемдесетте, за свой кандидат за президентските избори през 1952 година. Както можеше да се очаква, сенатор Джоузеф Маккарти обяви, че уволняването от страна на демократа Труман на Макартър е „навярно най-голямата победа, която комунистите някога са печелили“.

Един семестър в ШЗО — или „Военно дело“, както бе отбелязана тази дисциплина в списъка — бе задължителен за всички студенти от мъжки пол. За да получи офицерски чин и да влезе в армията като младши лейтенант за двугодишна служба в транспортния корпус след дипломирането си, един студент трябваше да е изкарал най-малко четири семестъра в ШЗО. Ако човек изкараше само един семестър, щеше да завърши като редови войник и след основно обучение да се окаже прост редник с пушка M1 и стърчащ от нея щик в някой скован от студ корейски окоп в очакване да прозвучи сигналната тръба.

Занятията по военно дело ми отнемаха по час и половина седмично. От образователна гледна точка ми се струваше смехотворна загуба на време. Капитанът, който ни преподаваше, изглеждаше малоумен в сравнение с другите ни учители (които също не впечатляваха с блестящ ум) и материалите, които четяхме, не можеха да задържат интереса ми по никакъв начин: „Опрете приклада на пушката в земята с цевта нагоре, долепете предната част на приклада до дясната си обувка, равнена с носа й. Хванете пушката между палеца и другите пръсти на дясната си ръка…“. Въпреки това се явявах на тестове и отговарях на въпроси в клас, за да съм сигурен, че ще бъда поканен да запиша курс за напреднали в ШЗО. Осем от по-големите ми братовчеди — седем от страната на баща ми и един по майчина линия — бяха участвали в битки във Втората световна война, двамата от тях, които си бяха останали редници с пушки, бяха загинали преди няма и десет години: единият в Анцио през 1943 година, другият при Арденската офанзива през 1944. Мислех си, че шансовете ми за оцеляване биха били далече по-големи, ако участвах във войната като офицер, особено при положение че въз основа на успеха ми и на репутацията ми сред съучениците — бях твърдо решен да бъда избран за отличника, който ще произнесе прощалното слово при завършването на випуска, — успеех да си издействам прехвърляне от транспортни войски (с които имаше шанс да се озова в зона на военни действия) в разузнаването.

Исках да правя всичко както трябва. Правех ли всичко както трябва, щях да оправдая разходите, направени от баща ми, за образованието ми в колеж в Охайо, вместо в Нюарк. Щях да оправдая и усилията на майка ми, която бе принудена да се върне на пълен работен ден в месарницата. В сърцевината на моята амбиция бе желанието да се освободя от един властен, непреклонен баща, внезапно обзет от неконтролируем страх за благополучието на порасналия си син. Макар да се бях записал в програма, чиято цел бе да ме подготви за постъпване в юридическия факултет, на практика адвокатската професия не ме вълнуваше особено. Имах само бегла представа какво прави един адвокат. Исках да изкарвам шестици, да спя достатъчно и да не влизам в конфликт с бащата, когото обичах и чиито умения с дългите, остри като бръснач ножове и масивния касапски сатър го бяха превърнали в моя първи герой, когато бях малък. Представях си ножовете и сатърите на баща ми всеки път, когато четях за битка с щикове срещу китайците в Корея. Знаех колко убийствено остри могат да бъдат. Знаех и как изглежда кръвта, как образува коричка по шията на пилетата, след като са ритуално заклани, как се стича от говеждото и покапва по ръцете ми, докато режа ребра покрай кокала, как се просмуква през кафявите хартиени пликове, въпреки че отвътре са промазани, и се настанява в улейчетата, които се пресичат върху трупчето за разфасоване под напора на секирата, стоварила се върху него. Баща ми носеше престилка, която се връзваше отзад на тила и на кръста и беше вечно окървавена — чиста престилка, която обаче се омазва с кръв няма и час след отварянето на месарницата. Майка ми също беше цялата в кръв. Един ден, докато режеше парче дроб — който се изплъзва и шава под ръката ти, ако не го държиш здраво, — тя си поряза дланта и се наложи да бъде закарана по спешност в болницата, където й направиха дванайсет болезнени шева. Колкото внимателен и предпазлив да се стараех да бъда, се бях порязвал десетки пъти и се бе налагало да ме превързват неведнъж, а после баща ми ме упрекваше, че съм си позволил да се разсейвам, докато работя с ножа. Израснах с кръв — с кръв и сланина, и брусове, и резачки, и ампутирани пръсти или липсващи фаланги на ръцете на тримата ми чичовци, както и на баща ми, — но така и не свикнах с нея, така и не се научих да я харесвам. Бащата на баща ми, който починал, преди да се родя, бил кашерен месар (същият онзи Маркъс, на когото съм кръстен, чийто половин пръст липсваше вследствие на опасната му професия), както и тримата братя на баща ми — чичо Музи, чичо Шеки и чичо Арти, всеки от които имаше магазин като нашия в различни краища на Нюарк. Кръв по набраздения, издигнат дървен гръб на хладилните витрини от порцелан и стъкло, по кантара, по брусовете, кръв обагряше ръба на рулото промазана хартия, струйника на маркуча, с който миехме пода на хладилната камера — миризмата на кръв беше първото, което ме лъхваше още с влизането в магазините на чичовците и лелите ми. Този мирис на трупно месо след заколването на животното и преди да бъде сготвено, ме блъсваше всеки път. После Аби, синът на Музи и негов пряк наследник, загина при Анцио, а Дейв, синът на Шеки и негов пряк наследник, загина при Арденската офанзива, и оцелелите представители на семейство Меснър подгизнаха в тяхната кръв. Всичко, което знаех за адвокатската професия, беше, че е възможно най-далече от това, да прекараш активните години от живота си в смърдяща престилка, омацана в кръв — кръв, мазнина, парчета черва и всичко друго оставаше по престилката, понеже непрестанно си триеш ръцете в нея. С готовност приех да работя за баща ми, когато това се очакваше от мен, и покорно научих всичко за касапския занаят, на което той би могъл да ме научи. Но никога нямаше да ме научи да харесвам кръвта или дори да бъда безразличен към нея.