Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

В края на войната руснаците започнаха да раздават ордени и медали. Мен също ме наградиха с медал, пазих го дълго време. Беше с профила на Сталин.

През август 1944 година руснаците освободиха Беларус. Ние всички се радвахме много на идването на Червената армия. По-голямата част от отряда се присъедини към армията. Но по това време аз вече бях взел решение да отида в манастир. За тази цел трябваше да се добера до Полша. Беше ми ясно, че Източна Полша ще остане у руснаците. Варшава пък все още бе окупирана от немците. Варшавските жители вдигнаха въстание, но Червената армия престоя два месеца на другия бряг на Висла и не се притече на помощ.

Докато размисля как да се добера до вкъщи, да открия родителите си — шансовете да са останали живи бяха малки — до мен се добра НКВД и ме върнаха в Емск за изпълнение на някаква особена задача. Не исках да работя за НКВД, но никой не ме питаше какви желания имам.

В Емск беше почти пусто: всичките ми познати бяха напуснали града, тези, които бяха помагали на немците — също. Много домове бяха изгорени, крепостта стоеше, но полуразрушена. И пуста. Дадоха ми съветска униформа и ми отделиха стая в същата къща, където по-рано се помещаваше гестапо. Тук трябваше да пиша отчети, свързани с хората, сътрудничели с немците. За мой късмет — за отсъстващите. Моите отчети бяха свързани основно с немските операции срещу евреите; възстанових списъка на всички унищожени села и чифлици. Началниците ми се интересуваха повече от антисъветските настроения сред местното население, но в това отношение не им помогнах с нищо.

В Емск се върнаха и някои оцелели евреи. Те ме посрещнаха като герой, но отношенията ми с тях не бяха сърдечни: за тези, с които се бях сближил в партизанския отряд, моето християнство бе неразбираемо. Именно по това време ми стана ясно колко неприемливо е християнството ми за еврейското ми обкръжение. Впрочем и досега много евреи смятат моя избор за измяна към еврейството. Повече от всички се мъчеше да ме разубеди, да ме отврати от християнството, същият Ефраим Цвик, който заедно с доктор Гантман се застъпи за мен, че не съм предател, с цената на живота си. По-късно, когато вече бях в манастира, той дойде там, опитвайки се да ме спаси от лапите на християнството. Изобщо, в онзи момент най-близките ми хора се оказаха моите спасителки — монахините. Те ме подкрепяха.

Доста бързо ми стана ясно, че НКВД няма да ме пусне доброволно. Търсех начин да се махна и такъв ми се предостави, когато местният началник замина за два дни из района, а неговият заместник, съзиращ в мен опасен конкурент в службата, ми даде разрешение да замина, за да бъда под разпореждането на майора от секретната служба в градчето Барановичи, където единственото хубаво нещо беше близостта до полската граница. Майорът ме прие, разгледа документите ми, видя че съм евреин и отказа да ме вземе при себе си. Именно на това се и надявах. Помолих го за разрешение да замина за Вилно и той ми написа пропуск. А единственото радостно събитие във Вилно беше срещата ми с Болеслав. Немците не го бяха закачали и всички обитатели на фермата му бяха доживели освобождението. Той ме посрещна като брат, отново ми предложи да остана при него.

Вилно, както и Емск, бе полуразрушен и пуст. Много от полските жители бяха избягали в Полша, помагачите на немците пък бяха заминали със самите тях, а 600 хиляди литовски евреи бяха разстреляни. Тази следвоенна картина още повече затвърждаваше решението ми да ида в манастир. Настоятелят на Кармелитския манастир във Вилно обаче ми отказа.

През март 45-а тръгнах за Полша с първия влак, който откарваше поляци в родината им. Във влака срещнах Исак Гантман с жена му — те също пътуваха за Полша. Разказах му, че отивам, за да постъпя в манастир.

— Ти се отказваш от голямото богатство на живота — ми каза той и аз не можех да му обясня, че от всички богатства съм избрал най-ценното.

В Краков отидох при настоятеля на Кармелитския манастир. Той ме прие добронамерено, помоли ме да му разкажа историята си. Говорих дълго, почти три часа. Той слушаше внимателно, без да ме прекъсва. Когато свърших разказа си, ме попита как се е казвала статията за Лурд, която ми е повлияла да сменя вярата си. Назовах списанието и фамилията на автора. Това бе статията, написана от самия настоятел няколко години преди войната.

През тази година имаше само едно вакантно място за постъпващи в манастира послушници. Бяхме двама претенденти — аз и един млад актьор от местния театър. Настоятелят избра мен, предупреждавайки ме — ти си евреин, за теб ще бъде много по-трудно да намериш мястото си в църквата. Оказа се прав — а вторият претендент беше Карол Войтила. Той определено намери своето място в църквата.