Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

Тъй като не желаех да му открия убежището си, у Дуров се появиха особени подозрения. Разпитът ми продължи две денонощия без прекъсване, разпитваше ме ту Дуров, ту неговият заместник. Полковникът стигна до извода, че съм прекарал тези месеци в немска школа за шпиони и сега съм пратен при партизаните за събиране на информация. Решиха, че ще ме разстрелят. Ефраим не беше на себе си, защото той ме бе довел лично в отряда, а сега не му вярваха. Затвориха ме в бараката, държаха ме там няколко дни. И досега не разбирам защо не ме застреляха веднага. Още едно чудо. Бях съвършено спокоен, седях в тъмнината и се молех. Оставих се в ръцете на Господ и бях готов да понеса всичко, което ще ми бъде изпратено.

Сутринта на третия ден пристигна помощ. В отряда дойде лекарят Исак Гантман, също беглец от гетото. Исак бе единственият лекар по тези места, който лекуваше партизаните.

В отряда имаше ранен, който трябваше спешно да бъде опериран и Гантман бе докаран в Чорная пуща. Той бе незаменим и авторитетен човек. Ефраим му казал веднага за мен и ме изведоха на разпит, вече в присъствието на Гантман. Отначало разговорът се водеше на руски, после ние с пан доктора преминахме на полски, защото Гантман говореше лошо руски…

Обясних на Гантман, че не мога да разкрия своето убежище, защото се страхувам да не изложа на опасност хората, които ме укриваха. Дуров имаше доверие на Гантман, а и той бе единственият лекар, аз също му се доверих. Договорихме се да разкрия на Гантман своето убежище, при условие че той ще запази тайната, без да я препредава даже на Дуров. Гантман успя да го убеди, че причината, поради която не мога да открия мястото, където съм се крил, е чисто лична и самият Гантман предлага себе си като гарант за моята невинност. Ефраим стана вторият ми поръчител. Дуров предупреди, че ако съм излъгал, двамата ще бъдат разстреляни заедно с мен. Полковникът бе предположил, че съм се укривал при някоя любовница. Подобна версия беше и по-разбираема за него. Засега разстрелът ми бе отменен.

Разпитът ми още не беше приключил, когато се появиха двама партизани от еврейския отряд, също от Емск. Бе ги изпратил началник-щаба на техния отряд да свидетелстват за мен — че съм спасявал червеноармейци и евреи по време на службата си при немците. Независимо от уж пустите гори, вестите се разнасяха доста бързо из пущинаците им…

В края на краищата с общи усилия ни се удаде да убедим Дуров в невинността ми. Рапорт за моята присъда вече бе пратен на генерал Платонов, глава на руското партизанско движение в Западен Беларус; сега спешно изпратиха още едно съобщение — с молба да се отмени смъртното наказание във връзка с наличието на свидетели за моята невинност. Бях приет в отряда.

Прекарах при партизаните десет месеца, от декември 43-та до освобождаването на Беларус от Червената армия през август 1944 година. Сега, след като са минали много години, мога да кажа, че да бъда партизанин за мен бе по-лошо, отколкото да работя в жандармерията. Когато работех при немците, знаех че имам задача да помагам на хората, да спасявам тези, които мога да спася. В гората при партизаните бе много по-сложно. Животът в отряда беше много жесток. Когато попаднах там, в него имаше руснаци, украинци, беларуси и няколко евреи. По това време вече нямаше поляци. Една част от тях бяха избягали, останалите били разстреляни от руснаците. Научих за това по-късно.

Партизанинът от онези години беше нещо средно между герой и разбойник. За да оцелеем, трябваше да си намираме храна, а това можеше да стане само от местните селяни. Тях ги ограбваха немците, грабеха ги и партизаните. Селяните не даваха никога нищо доброволно, налагаше се да им го отнемаме насила. Понякога взимахме последната им крава или кон. Случваше се този кон да бъде веднага заменен за водка. Водката беше най-ценният продукт по онова време. Не хлябът. Тези хора не можеха да живеят без водка.

Когато провеждахме подобна операция, аз обикновено бях сред часовите по охрана на селото; останалите ходеха и взимаха всичко, което намерят. Но съвестта ми така или иначе не беше чиста.

В бойна операция участвах само веднъж — взеха ме при провеждането на една диверсионна акция: трябваше да взривим мост и да избием немците. Честно казано, аз избягвах кръвопролитията, стараех се да бъда полезен по друг начин, участвах в охраната на лагера, изпълнявах всякаква друга работа — а тя не бе никак малко.

Много ме потискаше положението на жените в отряда. Те бяха доста по-малко от мъжете, аз виждах как страдат. На тях и така им беше тежко в условията на този живот в гората, в землянки, в лишения, а към това се добавяха и сексуалните претенции на мъжете, на които не можеха да се противопоставят. Това беше едно непрекъснато насилие. Много ми беше жал за жените. Но не можех да не виждам как болшинството от тях, отстъпвайки пред насилието, искаха да получат нещо в замяна. Аз имах много старомодни възгледи за отношенията между мъжете и жените и душата ми не можеше да приеме онова, с което постоянно се сблъсквах. Мисълта, че и Марися, ако бе останала жива и се намираше тук, щеше да се подчинява на тези нрави, ме натъжаваше дълбоко. Навярно именно тогава съм започнал да мисля за монашеството. Престанах да гледам на жените като мъж, възприемах ги не като сексуални обекти, а като страдащи същества. Те чувстваха това и се отнасяха с благодарност към мен.