Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

Затова пък се зарадвах на неочаквана помощ, при нас се качиха друзите, попитаха какво ни е необходимо и изпратиха осем младежи, които за един ден направиха повече, отколкото биха сторили нашите енориаши за месец. Надявам се скоро да пристигне група студенти от Холандия и Германия и с общи усилия да възстановим всичко.

1970 г., Хайфа

Скъпа мамо! Не съм ти писала от доста време, защото при нас се случи голямо нещастие: бандити устроиха погром на храма, в пожара една жена получи изгаряния и почина от тях. Скръбта на всички ни е голяма. Даниел просто не прилича на себе си. Никога не съм го виждала такъв. Унищожено е почти цялото ни имущество, което събирахме три години, изгоря домът за стари хора. Работихме без отдих две седмици и вече ни е ясно, че не трябва да го възстановяваме, защото е опасно да се държат стари и немощни хора в такова незащитено място. Имаме дванайсет души, засега са разпределени по къщите на енориашите, опитвам се да ги устроя в социални учреждения, но бедата е, че те или нямат гражданство, или са въобще без документи, с една дума не попадат в категориите, на които им се полага нещо. Почти сме възстановили вече църквата с помощта на съседите ни друзи, енориашите и наемни работници, но главният проблем е в дома за възрастни хора. Недалеч от Хайфа, в малко градче живеят немци — преселници още от края на миналия век. Те са доста богати, защото имат химически заводи. Когато един от тях, Паул Еке, научил за пожара, потърсил Даниел и му предложил да купи къща в Хайфа, за да можем да организираме там общинския си дом.

През тези дни бях много потисната, докато накрая Даниел не ми разказа за предложението на Паул. Той беше толкова весел, успокояваше ме и казваше, че освен Библията и Новия Завет има още една книга, която трябва да умеем да четем — книгата на живота на всеки отделен човек, която се състои от въпроси и отговори. Обикновено отговорите не идват преди въпросите. Но когато въпросът е зададен правилно, отговорът се появява незабавно. Необходимо е само известно умение да можеш да го разчетеш. Беше ни зададен въпрос: какво да правим? И дойде отговорът под формата на Паул, който предложи да купи къща. Най-важното се заключава в това, че ако начинанието ти не получава никаква подкрепа отвън, възможно е то да е напразно. Ето колко е просто. Още не е завършен ремонтът на храма; нямаме възможност да правим това, което сме правили винаги — захвърлихме нашите старци и безпризорни, за детските ни занятия също трябва помещение. Така че засега положението е странно, в същността си то засяга най-важното, с което живее общността — богослужението. Отново няма къде да служим.

Даниел ме успокоява: „Виж, Хилда, Йерусалимският храм е разрушен преди почти две хиляди години и храмово служение повече не е имало, но литургийният живот се е преустроил така, че една негова част приема семейна форма, друга се извършва в синагогата и самият юдаизъм е устоял. Защото така е искал Господ. Бъди спокойна, Хилда, ние правим това, което можем, а горе ще решат без нас дали делото ни е необходимо тук, на земята, или не…“.

През това време Паул успя да намери къща — неголяма, но с чудесна градина. Аз ще престана да живея на квартира и ще се преместя в общинския дом. Но там също ще трябва да се прави ремонт. Най-главното, разбира се, е голямата градина, в която може да се построи къщичка за нашите старци, вече съм го обмислила. Два етажа, горе — малки спални, но с балкон, а долу — административните помещения и зала. Муса има приятел — строител, който работи с няколко бригади, те ще построят всичко.

Не мога да кажа, че ми е лесно да живея тук. Никак не е просто, и то поради много причини. Но какво щастие е за мен да съм тук, на това място. Помниш ли, исках да стана художник, да работя в театър или нещо от този род? Сега дори ми е странно да си спомням — нима това съм била аз? А помниш ли как се стремеше да ме отклониш от рисуването, съветваше ме да изуча нещо полезно: счетоводство или курсове за секретарка? Благодаря ти, всичко, което ми говореше, се оказа правилно, макар да тръгнах по друг път. Как са братята ми? Аксел ми беше написал прекрасно писмо. Знаеш ли, че си има приятелка, от която е в голям възторг? Или ще излезе, че съм клюкарка. Пиши ми, моля те. Целувам те. Хилда.

1972 г., Хайфа

Скъпа мамо! От писмата ти се вижда колко подреден и еднообразен е вашият живот, нещата следват едно след друго, според установения ред. Тук, в Израел, поне при нас, в енорията, през цялото време стават някакви необикновени събития, понякога много забавни и поучителни. Миналата събота по време на утринната служба се отби една монахиня, някъде от Балканите, така и не разбрах откъде точно. Беше облечена в някаква кафява хламида до земята, с кръст на гърдите като при епископите, а на главата — шапка. На раменете й висеше чувал. Когато службата започна, тя извади броеница и коленичи, така и остана до края на литургията. После я поканихме на масата. Бяхме около двайсет души. Даниел благослови масата, всички седнаха и тогава тя заговори на някаква дива и странно забавна смесица от езици — сръбски, полски, френски и испански. Отначало Даниел превеждаше — успяваше да извлече смисъл от тази несвързана реч. Тя идваше от село Гарабандал, където им се е явила Божията Майка с Архангел Михаил, а над тях в небето сияело голямо око. Божието. Тук Даниел я прекъсна и каза, че хората са гладни, нека отначало хапнат, а сетне тя ще разкаже всичко подред. Тя се разсърди, замаха с ръце срещу него, а той я смъмри строго като дете: „Седни и яж! Нашият Спасител също е хранел хората отначало, а после ги е учел“.