Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

Когато нашата земя остарее и бъде навита като стар килим, когато сухите кости въстанат — ще ни съдят не по това на какъв език сме се молили, а по това дали сме намерили в сърцата си състрадание и милост. Ето нашата цел. Друга нямаме.

Свещеник от Католическата църква: Даниел Щайн.

Ноември, 1990 г., Фрайбург

Тези петнайсет месеца, които преживях при сестрите в тайния манастир с прозорци към полицейския участък, бяха много опасни и трудни. Неведнъж изникваха ситуации, в които аз, а заедно с мен и сестрите, бяхме на косъм от смъртта. Сега, когато са минали толкова години, мога да кажа, че имаше много трогателни, дори комични моменти. Помня как веднъж немците дойдоха неочаквано на обиск. Вървяха по коридора към стаята, в която се намирах в момента. Там имаше умивалник и параван, аз не намерих друг изход, освен да се хвърля зад него и да метна отгоре му пешкира. Вдигах шум около умивалника — влезлите немци се засмяха и отминаха, без да поглеждат зад паравана. Друг път, когато монахините бяха принудени да се местят в друга къща на края на градчето, аз, в женска рокля, току-що избръснат и напудрен с брашно, закривайки лицето си с букет сухи цветя и гипсова статуетка на Дева Мария, излязох на улицата с още три сестри и тази наша процесия мина пеша през половината град.

Аз бях част от техния живот. Заедно се хранехме, заедно се молехме, заедно работехме. Те се изхранваха с плетене, аз се научих на това женско ръкоделие и веднъж дори оплетох цяла рокля. През това време четях много — не само Евангелието, но и други християнски книги и както ми се струва, именно тогава станах католик и мисълта, че животът ми ще бъде свързан с католическата църква се всели твърдо в мен.

В края на 43-та, във връзка с тежките поражения на фронта и засилване на партизанското движение, поведението на немците спрямо местното население се ожесточи, започнаха масови обиски и арести. Стана ми ясно, че не мога повече да подлагам сестрите на риск, взех решение да отида при партизаните.

Няколко дена се лутах по пътищата — по тези глухи места немците почти не се вясваха. Знаех, че в тукашните гори е партизанско царство. Накрая срещнах четирима руски партизани, бивши бойци от Червената армия. Един от тях се оказа човекът, когото ми се удаде да спася, докато работех в полицията. Той ме позна веднага, започна да ми благодари, разказа на другарите си, че съм му спасил живота. Хората се отнесоха приятелски към мен, но казаха, че няма да ме приемат в отряда, защото нямам оръжие. Ако си намеря, тогава може… Дадоха ми храна и аз продължих пътя си.

В едно село срещнах двамина полски свещеници, които също се криеха от немците. Разказах им за живота си, за промяната на вярата. Разчитах поне да прекарам нощта под техния покрив, но те не ме оставиха да пренощувам. Затова пък в съседното населено място ме приюти едно беларуско семейство…

На сутринта стоях до прозореца на къщата, в която нощувах, когато по улицата се зададе каруца с няколко мъже. Единият от тях се оказа Ефраим Цвик, отдавнашен мой приятел още от „Акива“, спасил се от гетото заедно с останалите бегълци. За мой късмет, Ефраим бе от тези, които знаеха, че аз съм организирал бягството и съм ги снабдявал с оръжие от склада на гестапо. Макар да си бях пуснал мустаци, за да променя външността си, той ме позна. Но не веднага.

Ефраим беше уверен, че съм загинал. Срещнахме се като братя. Той реши да ме заведе в руски партизански отряд. По пътя му разказах за това, което бе най-важно в моя живот — промяната на вярата. Разбира се, не срещнах нито разбиране, нито съчувствие. Ефраим ми предложи да изхвърля от главата си всички тези глупости. Наистина сега ми е ясно колко глупаво съм се държал.

През нощта с Цвик пристигнахме в партизанския отряд. Това бяха партизани-руснаци, командващ отряда бе полковник Дуров. Той и по-рано бил слушал за коменданта на немския полицейски участък, който помагал на партизаните и спасявал евреи. Но много повече го интересуваха моите връзки с фашистите. За начало Дуров нареди да ме арестуват. Лично водеше разследването. Обискираха ме, взеха ми Новия Завет и няколко иконки, които ми бяха подарили монахините.

Разказах подробно на Дуров за живота си и работата си при немците. Разказах му как съм избягал и съм приел християнството. Дуров настояваше да обясня къде съм се крил петнайсет месеца след бягството ми от гестапо. Не можех да кажа, че през цялото време съм бил при монахините. Ако за това узнаят в Емск, тях най-вероятно ще ги разстрелят. Дуров не ми вярваше, но и аз не му вярвах напълно, затова отказах да отговарям на този въпрос. Как можех да му разкажа за монахините, щом бях наясно как комунистите се отнасят към вярващите?