Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

В университетските си години в Питер аз почти гладувах. Защо пък почти? Наистина гладувах. Момичетата, с които делях стая в общежитието, бяха бедни като мен. Все едно ги бяха избирали — всички бяха красавици. Във втори курс една от тях започна да се занимава едва ли не с проституция. Последва я и втората. Третата — както и аз — страдаше от тази ситуация. Но така или иначе нашите предприемчиви съквартирантки водеха при себе си мъже, обикновено денем, защото беше трудно да се промъкнеш в общежитието вечерно време. Понякога водеха мъже и нощем и тогава аз сякаш се връщах отново към онези времена на моето нещастно детство, когато стоновете и воплите на сладострастие не ми даваха да спя. И пак само молитвата и музиката ме утешаваха. Завърших курса с отличие. Аз съм изкуствовед по специалност. Предложиха ми докторантура. Но аз бях толкова изморена от общежитието. Като си представих още три години такъв живот, се отказах. Леля ми почти не излизаше от клиниката и аз останах сама в голяма стая. Какво щастие бе да бъда сама, да не съм свидетел на чуждия живот. Постъпих на работа в библиотека. По това време бях толкова проникната от молитвата, бях се врастнала в католическия живот и бях приела вътрешното решение да отида в манастир. И наистина скоро ме запознаха с настоятелката и аз станах послушница. Естествено, манастирът беше таен, ние живеехме по квартири, но при строг ред.

Имах голяма подкрепа — по това време молитвата ми беше особено благодатна, чувах не само звуците на чудесна музика, но и чувствах присъствието на Този, Който е Източник на Живота. След две години дадох всички обети. Трудният манастирски живот бе за мен лек и радостен. Постоянно очаквах тези посещения, те станаха дори предмет на моите молитви.

Веднъж, докато се молех, ми се случи нещо: все едно бях обхваната от гъвкав, горещ въздух, който ме милваше и безсловесно ме молеше да му се отдам. Не бях изпитвала нищо подобно преди. Независимо от необикновено силното желание да удължа това усещане, аз отговорих с отказ. Но ласките продължаваха и горещият въздух се висше около мен, прониквайки към гърдите и бедрата ми. Успях да се изтръгна от това усещане, призовах Господ и веднага чух съскащо ругателство и леко почукване.

Тези явления започнаха да се повтарят. Разказах за това на настоятелката. Страхувам се, че тя не бе дискретна, много от монахините узнаха за моите преживявания от нея и си спечелих репутацията на побъркана. Имайки предвид болестта на леля ми, разбирах, че може и да имам някаква наследствена склонност към безумие, и в желанието си да се убедя в противното, тоест в това, че наистина ме изкушава дяволът, а не съм болна, се научих да предизвиквам този демон — това ми даваше усещането, че не той ме управлява, а аз него. Още повече че винаги успявах да спра изкушението навреме. Сега разбирам, било е опасна игра — но тогава това не го осъзнавах. От време на време демонът като че ли ме парализираше, така че не можех да помръдна ръка, за да направя кръстния знак. Даже не можех да произнеса молитва — гърлото ми беше като замразено. Тези нощни битки продължаваха с часове, докато сестрите си спяха спокойно.

Свещеникът ми забрани всякакво общение, вътрешно да се обръщам към съществото, което той нарече „сатана“. Страхувах се да произнеса тази дума, но след като я изрече свещеникът, не можех повече да се залъгвам. Той ме увери, че врагът няма никога да ни нанесе вреда, ако ние сами не дадем съгласието си.

Колкото повече ме терзаеше „сатаната“, толкова повече ме утешаваше Господ. Така изминаха няколко години. А после се случи това, за което вече разказах: дадох обет, свързан с L., който не можах да изпълня.

Не бих Ви обременявала с разказа за тежките си духовни преживявания от изминалите години, ако изкушението не ме беше нападнало отново. Но за голяма мъка вече не получавам радост от молитвата, от тихите и сладостни минути на присъствието на Бог, които имах в миналото. Непрекъснато отправям молитви, а те остават без отговор. Нещастната Тереза.

Октомври, 1978 г., Вилнюс

Мила Валентина Фердинандовна! През последния месец се случиха такива зашеметяващи събития, че се затруднявам откъде да започна разказа си.

След дълги и несполучливи опити да се срещна с настоятелката тя все пак ме прие. Разговорът беше ужасно неприятен. Тя ми каза, че няма да държи обхваната от бяс монахиня, че аз съблазнявам сестрите. След тази убийствена среща отидох при моя духовник, който бе настроен още по-твърдо. Рече ми, че видимо аз имам друго призвание, че добрият християнин може да служи на Господ и в нормалния живот. Не разбирам защо ме гонят толкова яростно и зададох този въпрос, а той ми наговори ужасни думи: моите духовни преживявания били свидетелството, че съм напълно в ръцете на сатаната, в Средните векове такива като мен били изгаряни на клада за връзките си със сатаната.