Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

L. вече е в Каунас и не го виждам. И това ме огорчава, защото неговата съпричастност би била скъпоценна за мен. Моля Ви да се молите за мен, скъпа сестро. Бог да Ви благослови. Тереза.

Май, 1978 г, Вилнюс

… неописуем страх. Заспивах трудно и се събуждах след пет минути от пристъп на страх. Непрекъснато мислено се връщам към онази минута, когато в състояние на екзалтация, несъвместима с трезвия дух, мислех за тази замяна. Чувствах се така пречистена в онзи момент, напускането на земния живот би било благодат за мен. Сега се намирах на самото дъно и тежестта ме смачкваше. Кошмарно, неописуемо състояние, предсмъртен ужас — животински, пронизващ ме цялата, предизвикващ гадене, и аз, макар да не ядях нищо, постоянно изхвърлях от себе си пенеща се киселина с ужасен вкус. Това бе вкусът на страха. После се случи още едно ужасяващо нещо — въпреки природните закони от мен започнаха да се изливат пълни тоалетни чинии с екскременти. Нищо по-гадно не можеш да си представиш; усещах, че тялото ме напуска в такъв смърдящ вид, все едно след още няколко дена и самата аз ще замина в канализацията. Няма да има кой да измие последната купчина. И тогава се примолих: не съм искала това! Жертвайки себе си, очаквах награда. Красота. Откъде ли ми дойде наум, че жертвата може да изпитва радост от себеотдаването. Страх, предизвикващ гадене, ни най-малка благодат. И стоейки над тоалетната чиния, пълна догоре с мръсотии, се помолих. Не, не пред образа на Девата, не пред Разпятието, а пред смърдящата купчина: направи така, че да не умра. Нека да се случи най-ужасното, нека дори ме изгонят от манастира, само не разрешавай да умра сега…

След седмица вече можех да ходя. След три месеца ме изгониха. Настоятелката се държеше така, сякаш съм я излъгала. Тя не изгони дори сестра Йоанна, макар да бе непоправима крадла. Сестрите ме заобикаляха като чумава — след като всички се бяха грижили за мен и ми бяха засвидетелствали съчувствието си.

За първи път от двайсет години моята Пасха не беше Възкресението, а умирането. Нямаше радост. Като Лазар се намирам в смъртни пелени, макар животът да ми е подарен. Самотата ми е пълна, без остатък. Само Вашите писма, сестро — мога ли да Ви наричам така? — ме подкрепят и още един стар колега от библиотеката, който идваше на нашите четения. Той идва при мен както по-рано, понякога ме извежда навън.

Тъжно ми е, че няма да можете да дойдете през лятото. Бихме могли да заминем за Куршска коса. Моята леля, както едно време, живее там, в къщичката й ще се намерят килии за нас. Моля Ви за Вашите молитви. Тереза.

Юли, 1978 г., Вилнюс

Мила Валентина Фердинандовна! Скъпа сестро! Така се случи, че Вие останахте единственият човек, с когото мога да говоря за най-важните за мен неща. Давам си сметка, че признание от такъв характер може да причини голямо неудобство на този, пред когото се прави. Но познавайки Вашите огромни духовни възможности, Ви умолявам да ме изслушате. Писмената форма е най-удобната, защото има неща, за които е по-лесно да се пише, отколкото да се говори. Но ВИЕ няма как да не ме разберете. Именно заради Вашия рядък и неописуем опит, за който ми разказвахте по време на миналата ни среща. Опитът на непосредственото общуване — опит да се видят и чуят невидимите неща. И на мен от най-ранното ми юношество, едва ли не от детството, ми се откри съществуването на духовния свят и това откритие ме отдалечи от връстниците ми.

Говорила съм Ви, че загубих баща си много рано, не го помня, а мама умря, когато бях на девет години. Възпита ме леля ми, добра жена, но суха. Тя беше бездетна, на години — за първи път се омъжила някъде на четиридесет и нейният брак ми донесе много огорчения. Мъжът й имаше примес от източна кръв; макар фамилията му да беше руска, външността му беше татарска. Леля ми го обожаваше, беше привързана към него като котка; у мен завинаги остана отвращението от физическия живот — живеехме в една стая и нощната им бъркотия предизвикваше у мен пристъпи на истинско гадене. Молех Божията Майка да ме защити от това и тогава започвах да чувам музика. Беше ангелско песнопение, то ме обгръщаше като пелерина, аз притихвах и заспивах и сънят ми продължаваше под съпровода на музиката. Бракът на леля ми продължи четири години, това беше плътско беснеене, тяхното безсрамие си остана за мен изпитание през цялото време, макар музиката да ме пазеше. После изпратиха този ужасен Генади на друго място — той бе военен — и така изчезна завинаги. Отначало леля ми се опитваше да го намери, но явно той се беше разпоредил да не й дават новия му адрес. Бракът им не беше оформен. Да си призная, мисля, че той е имал официална жена, която се е отказала да се мести с него във Вилно, а е заминала някъде другаде. Това не е важно. Леля ми обезумя. Постоянно лежеше по психиатричните клиники и за мен беше голямо облекчение да замина да уча в Питер. Разкайвам се, че рядко я навестявах. Но тя ме посрещаше всеки път толкова злобно, не бе ясно трябваше ли да продължавам да ходя при нея. Спомням си как през тези трудни години единствената ми защита винаги беше Девата и нейната ангелска музика. Колко пъти съжалявах, задето Бог не ми е дал дара да запомням тази музика и да я възпроизвеждам. Оттогава съм абсолютно уверена, че великите композитори като Бах и Хендел само са записвали звуците, пробиващи небесата и идващи при тях по Божията милост.