Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

И тогава ми се изясни, че Бог е бил заедно със страдащите. Бог може да бъде само със страдащите и никога с убийците. Убивали са го заедно с нас. Страдащия заедно с евреите Бог и мой Бог.

Разбрах, че Исус наистина е бил Месия. В неговата смърт и Възкресение се крие отговорът на моите въпроси.

Евангелските събития са ставали в моята древна страна с евреина Исус и проблемите на Евангелието се оказаха толкова близки до мен именно защото са били еврейски проблеми, свързани със страната, по която толкова тъгувах. Тук всичко съвпадна: Възкресението на Христа със свидетелството на Павел и откритието, че кръстът на Христос не е Божие наказание, а път към Спасението и Възкресението. Това се съедини в съзнанието ми с кръста, който носи моят народ, и с всичко, което видях и преживях.

Такова разбиране за страданието има и в юдейската религия. Има равини, които мислят по същия начин. Но тогава не знаех това.

Помирих се с Бог чрез Христос и стигнах до мисълта, че трябва да приема кръщение.

За мен това бе необикновено трудно решение — за евреите подобна стъпка означава път „надолу по стълбата, водеща навън“. Който приема кръщение, не принадлежи повече към съобществото на еврейския народ. Но аз исках незабавно да приема кръщението.

Настоятелката смяташе, че трябва да се подготвя, да разбера повече за християнството. Аз възразявах:

— Сестро, ние сме на война. Никой не знае дали ще бъдем живи утре. Аз вярвам, че Исус е Син Божи и Месия. Моля ви да ме кръстите.

Настоятелката бе объркана и отиде да се моли, за да вземе правилното решение. По пладне дойде отново при мен, каза, че докато се молела, изведнъж почувствала, че аз ще стана католически свещеник…

Ето това не беше ми минавало въобще през ума. Забравих за тези думи за няколко години и си ги спомних доста по-късно.

Същата вечер приех Кръщението. Кръсти ме една от сестрите. След това напуснах техния дом, защото не исках да изглежда, че съм приел кръщението заради убежището, което ми бяха дали.

Бродих няколко дена из околността. Хората, които срещах, можеха да ме познаят. Навсякъде висяха листовки с обявената награда за залавянето ми. Не можех да отида в гората — партизаните нямаше дълго да се церемонят с мен — аз бях немски полицай.

Нямаше изход. След четири дена се върнах при сестрите. Те ме приеха и аз прекарах при тях петнайсет месеца. Прозорците на дома им гледаха към жандармерията.

1972 г.

Оставихме колата и се закатерихме нагоре по пътечката. Даниел носеше неголям чувал, около 10 килограма. В него имаше брашно. Срещнахме арабин с магаре, натоварено с два денка. Поздравихме се. Изкачихме се по-високо — до едно арабско село. Това е голяма рядкост: сирийско село, запазило се след войната. Или слуховете не са достигнали до тях, или просто не са и разбрали за какво става дума. Чудесна долина сред мрачните планини, всичко е зелено, тече живо ручейче. Странно е, че не е пресъхнало. Смокини и маслини. Бедност, но не особено мръсно — толкова са бедни, че нямат дори стари автомобилни ламарини. Даниел се изкачва уверено по склона над селото, в края му — нещо като колиба. Дворчето е затрупано с камъни. Някаква странна печка, приличаща на африканско огнище. Даниел извика:

— Рафаил!

И се показа такъв грохнал скакалец с голяма костелива глава в арабска галабия 95 95 Галабия, още: галаба, джелабия, джелаба (араб. и егип. араб.) — мъжка (и бедуинска) дреха, покриваща изцяло тялото. — Бел.прев. , с изгоряла до безцветност средноазиатска тюбетейка. Те се целунаха. Даниел ме посочи: „Това е моята помощничка“. Онзи кимна и повече не ме погледна. Даниел му даде чувала. Другият го взе, промърмори едно по-скоро „добре“, отколкото „благодаря“.

— Чай, кафе нямам — каза той, сякаш се извиняваше.

— Не съм и очаквал от теб кафе — усмихна се Даниел.

Не минаха и десет минути, когато ни връхлетя ято от различни по възраст арабски деца. Те наклякаха между камъните и ни загледаха с широко отворени очи.

— Вървете си сега. Днес съм зает, имам гости. Утре сутринта — каза скакалецът и децата си тръгнаха. Но не се отдалечиха много. Стояха настрана и слушаха неразбираемата реч.

— Само едно момиче говори иврит, живяла е в Хайфа и се е научила. Много се гордее. А другите говорят арабски, но не могат да пишат. Аз ги уча. В селото няма училище, то се намира чак на тринайсет километра.

Пийнахме вода от стомна.

— Дотягат ли ти? — попита Даниел, сочейки децата.