Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

Три дена не бях ял нищо. Помня, веднъж пих вода от ручея. Не бях и спал. Свивах се на някое скрито място, в храстите, заспивах за минута и веднага скачах от трясъка на автомати: отново и отново се връщаше минутата, в която осъзнах, че разстрелват обитателите на Емското гето. От време на време чувах и реална престрелка. Една от вечерите излязох в покрайнините на селото, което спасих някога от екзекуция. Но и тук не можех да се надявам на скривалище. Седнах на едно повалено дърво. Нямах сили да продължа. Пък и накъде? За първи път от три денонощия съм заспал.

Към мен се приближи настоятелката на разтурения манастир „Сестри на Възкресението“, майка Аурелия. Беше в дълга черна одежда, излиняла от старост, и елек с кръпка на джоба. Всички дребни детайли виждах съвсем ясно, сякаш бяха под увеличително стъкло. Бледо лице, покрито с тънък пух, увиснали бузи и неподвижни сини очи. Аз я заговорих. Не помня думите, с които се обръщах към нея, но идеше реч за нещо по-важно от моя живот. Много по-значително и важно. Помолих я да ме заведе при някого. Струваше ми се, че става дума за сестрите Валевич. Привидя ми се загиналата Марися, която беше тук, близо до мен, но съвсем неприличаща на себе си: в някакъв нечовешки облик — сияеше и излъчваше покой. Аз не успях да се изкажа докрай, но изведнъж разбрах, че моля настоятелката за смъртта си и приличащата на Марися не е тя, а смъртта. Настоятелката кимаше, съгласяваше се. Събудих се — до мен нямаше никого. Какво точно съм говорил, не можах да си спомня. Но след това видение почувствах учудващо успокоение.

За първи път след бягството заспах истински. Същата нощ се върнах обратно в Емск. Знаех къде стоят постовете, къде трябва да бъда особено внимателен и се приближих до манастира, който пък бе в съседство с жандармерията. Почуках. Отвори ми една от монахините. Нахлух вътре и се втурнах към настоятелката. Тя знаеше, че помагам на партизаните, понякога информацията ми за тях минаваше през нея. В същото време на всички стълбове висяха обяви за издирването ми. Вече всички знаеха и че съм евреин.

Не ми се наложи да й обяснявам нищо. Скриха ме на тавана.

Беше неделя. Откакто убиха ксендз Валевич, монахините ходеха всяка неделя в най-близкия храм — на шестнадесет километра от Емск. Настоятелката каза на сестрите:

— Да помолим нашия Господ за някакъв знак как да постъпим с младежа.

С още една монахиня настоятелката влязла в църквата, когато там четяли откъс от Евангелието — за милосърдния самарянин. Може би не си спомняте този откъс? Това е притча, която Исус разказал на своите ученици. Било е така: един евреин отивал от Йерусалим в Йерихон и го нападнали разбойници. Ограбили го, пребили го и го оставили на пътя. Минал покрай него евреин свещеник, видял го, но отминал. Така постъпил и друг евреин. Минал и един чужд човек, жител на Самария, той се съжалил над падналия, превързал му раните и го отвел в хана. Оставил болния там, като заплатил на стопанина за престоя и лечението. По-нататък Исус пита: „Кой от тези тримата е бил ближен на нападнатия от разбойниците? Оказалият му милост. Вървете и постъпвайте така…“.

Именно при тези думи монахините влезли в църквата. И в този откъс видели Божия знак.

Монахините се върнаха, разказаха на останалите за случката. Трябва да кажа, че от четири монахини две бяха против оставането ми при тях. Но приеха този знак.

Криех се на тавана. По-рано тази къща принадлежала на разстрелян евреин и на тавана имаше еврейски книги. Монахините бяха прибрали там и манастирски книги.

Първото, което взех в ръцете си, беше католическо списание, в което прочетох за явяването на Дева Мария в Лурд. Преди това бях чел Библията, бях чел за чудесата, но ми се стори, че това няма отношение към моя живот. Чудесата в Лурд, случили се едва преди няколко десетилетия, описани от мой съвременник, ме поразиха с усещането за близост. Особено след невероятните събития, които самият аз преживях: нима спасяването ми във Вилно и спасението ми в полето, когато преследвачите минаха на няколко крачки от мен и не ме забелязаха, не бяха такива чудеса?

Помолих да ми дадат Новия Завет, който никога по-рано не бе попадал в ръцете ми. В полското училище, където бях учил, бях освободен от изучаването на Закон Божи. Прочетох Новия Завет и получих отговор на най-мъчителния за мен въпрос по онова време: къде беше Бог тогава, когато разстреляха петстотинте души от Емското гето. Къде е Бог във всички тези събития, които преживява моят народ? Какво означава Божия справедливост?