Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

Юни, 1969 г., Хайфа

Скъпи мои братя и сестри! Всеки празник е като бездънен кладенец. Поглеждаш в него и ти се открива дълбочината на човешката история и дълбочината и давността на отношенията между човека и Твореца. Юдейският празник Шавуот предшества празника Петдесетница исторически. Много е възможно този празник да е съществувал и в дохристиянския езически свят — и тогава хората са поднасяли на Господа първия си урожай като благодарност. В този ден евреите си спомнят също и даряването на Тората, на Десетте заповеди. В християнския свят по стар обичай на Петдесетница се поднася първия урожай и това е напомняне за древното благодарствено жертвоприношение; но също така се напомня и за друго събитие — за изливането на Светия Дух Господен върху учениците Христови.

„И когато настана денят на Петдесетницата, те всички бяха на едно място. И внезапно стана шум от небето като фученето на силен вятър, и изпълни цялата къща, гдето седяха. И явиха им се езици като огнени, които се разделяха, и седна по един на всеки от тях. И те всички се изпълниха със Светия Дух, и почнаха да говорят чужди езици, според както Духът им даваше способност да говорят.“ 92 92 Деяния 2:1–4. — Бел.прев.

По-нататък в Деянията на Апостолите се изброяват тези езици, които са прозвучали от устите на учениците — „партяни, мидяни и еламити и жители от Месопотамия, от Юдея и Кападокия, Понт и Азия, Фригия и Памфилия, от Египет и ония страни от Дивия, които граничат с Киринея, и посетители от Рим — и юдеи и прозелити, критяни и араби…“. 93 93 Деяния 2:9–11. — Бел.прев. В същността си това са все езици на ойкумени 94 94 Ойкумена — от др. гръц. „населената земя“, обитаемата, заселената от човечеството част от земята; понятието употребява за пръв път гръцкият географ Хекатей Милетски (VI — до нач. на V в. пр.н.е.), който включва в него познатите на древните гърци Европа, Предна и Мала Азия, Индия и Северна Африка. — Бел.прев. , на човешкото местообитаване. Това е бил праобраз на света, в който ние живеем сега. Учениците на Христа говорят днес на всички световни езици, а ние с вас отбелязваме празника Петдесетница на езика на нашия Учител.

В този ден искам да ви кажа още нещо — огнените езици са се явили над всеки от учениците. А по-нататък, какво е станало с тези езици по-нататък? Има ли в човека съд, хранилище, в което може да се удържи този огън? Ако няма, то Божественият огън си отива, връща се, откъдето е дошъл, но ако можем да го задържим в себе си, остава.

В своя човешки живот Исус е бил този съд, който в пълнота е приел излелия се Дух. В този момент Синът Човешки става Син Божи.

Човешката природа се съединява с Божествената именно на този принцип. Всеки от нас, тук присъстващите, е съд за приемане на Духа на Господа, Думите на Господа, самия Христос. В това е цялото богословие. Никой няма да ни попита какво сме мислили за природата на Божественото. Но ще ни попитат: „Какво сте правили? Нахранили ли сте гладния? Помогнали ли сте на бедстващия?“. Да пребъде Господ с всички нас.

Ноември, 1990 г., Фрайбург

… Лежах и чаках, докато се стъмни. След това се измъкнах изпод снопите, добрах се до някаква плевня, влязох вътре и заспах. Около пет часа̀ чух продължителна стрелба. Това беше юд-акцията. Разстрелваха останалите в гетото евреи. Това бе най-ужасната нощ в моя живот. Плаках. Бях унищожен — къде е Бог? Къде е Бог във всичкото това? Защо той ме скри от преследвачите и не пощади тези петстотин — деца, старци, болни? Къде е Божествената справедливост? Исках да стана и да отида там, за да съм заедно с тях. Но нямах сили да стана.

По-късно възстанових в паметта си, че съм бродил из горите недалеч от града три денонощия. Но тогава бях загубил представа за времето. Страстно желаех да ме няма повече, да престана да съществувам. Мисълта за самоубийство не ми мина през главата. Имах чувството, че вече са ме убили петстотин пъти, изгубил съм се между небето и земята и като призрак не принадлежа нито към живите, нито към мъртвите. Но при всичко това инстинктът за самосъхранение живееше в мен и като животно се хвърлях встрани при най-малката опасност. Мисля, че бях близо до полудяването. Душата ми крещеше: Господи! Как допусна това?

Отговор нямаше. Нямаше го в моето съзнание.

Бях в полицейска униформа. Сега тя бе мишена за всички: за немците, които вече бяха обявили бягството ми, за партизаните, преследващи немци, за всеки местен жител, който би желал да получи награда за залавянето на евреин и престъпник, взети заедно…