Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

— Тъй вярно, господин началник. Истина е. — Не можех да не отговоря на такъв пряк въпрос.

Той беше поразен:

— Защо си признавате? По-скоро бих повярвал на вас, отколкото на този евреин. Защо направихте това? Имах ви такова доверие.

Това бе тежък упрек. Отговорих, че съм направил това от състрадание, защото тези хора не са сторили нищо лошо, не са комунисти, а обикновени работници, занаятчии, прости хорица. Не бих могъл да постъпя по друг начин.

Райнхолд проговори:

— Ти знаеш, че аз не съм разстрелял нито един евреин. Но някой трябва да го прави. Заповедта си е заповед.

Това беше истина — той никога не бе участвал в разстрелите. Разбираше каква несправедливост се извършва над беззащитни хора, но човешката му честност си имаше определена граница, по-нататък действаше войнишкото подчинение, което принуждаваше съвестта му да мълчи.

После ме попита за оръжието, прехвърлено в гетото, и сам изброи количеството и вида му. Стана ми ясно, че вече са проверили и склада. Признах си всичко. Той рече, че е длъжен да ме арестува. Взеха ми оръжието и ме затвориха в мазето.

На следващия ден ме повика отново. Майор Райнхолд ми каза, че не е спал цяла нощ и не разбира какви са били скритите мотиви за моето поведение.

— Предполагам, постъпили сте като полски националист, от чувство за мъст заради унищожаването на полската интелигенция.

Тогава си помислих, че ще му бъде по-леко, ако му кажа истината.

— Господин началник, ще ви кажа истината, при условие че ми дадете възможност сам да приключа с живота си. Аз съм евреин!

Той се хвана за главата.

— Значи все пак полицаите са били прави, сега разбирам. Това е трагедия.

Повтарям го дословно, защото такова нещо е невъзможно да се забрави. Виждате в какви ситуации изпадаха понякога немците, не знаеха как следва да се постъпи, какво да се направи…

— Напишете ми подробно признание — заповяда той.

Нито плесница, нито груба дума. Отношенията ни си останаха както по-рано — като на баща и син. Не бих могъл да определя това по друг начин.

Написах признанията си и казах:

— Господин началник, два пъти съм бил на границата на смъртта и съм съумявал да избягам; тук попаднах благодарение на случая, доведоха ме тук, не можех да се откажа, в моето положение не ми оставаше нищо друго. Мисля, че ме разбирате.

Той извика вахмистъра и му заповяда:

— Следете да не извърши някоя глупост.

Аз го молех да ми даде възможност да се застрелям, преди гестапо да започне ликвидацията на другите евреи. Сега можех само да чакам и бях съвсем спокоен.

Този ден все още обядвах с жандармите. През деня и вечер всички се хранехме заедно. Привечер шефът ме повика отново. Аз му напомних:

— Господин началник, вие ми обещахте да ми дадете възможност да се застрелям.

Той отговори:

— Дитер, вие сте разумен и смел млад човек. Два пъти сте успели да избегнете смъртта. Може би ще ви провърви и този път.

Не го очаквах! Това беше удивителна реакция на честен човек, намиращ се в трудна ситуация.

Протегнах му ръка:

— Благодаря ви, господин началник.

Той се позабави, после ми стисна ръката, обърна се и си отиде.

Повече никога не го видях. Впоследствие ми казаха, че е бил тежко ранен от партизаните и починал от раните си. Това се случило много по-късно.

Тогава той всели у мен мъжество и желание да живея.

Жандармите не се отнасяха към мен като към престъпник. Дори когато прочетоха признанието ми и научиха, че съм евреин, ме извеждаха от заключената стая на общата маса. Бягството ми стана така — казах, че искам да напиша писмо на близките си, и ме отведоха на предишното ми работно място. Написах писмото и поисках момчето чистач да го занесе в пощата. Знаех, че момчето вече си е тръгнало. Безпрепятствено излязох в коридора и избягах от сградата. Побягнах към полето. На двора стояха и разговаряха трима полицаи, не от Емск, а от друг участък, но се познавахме. Не ми обърнаха внимание.

Когато вече бях стигнал достатъчно далеч, след мен се втурнаха около четиресет души, на коне и с велосипеди. Залегнах върху окосената трева, вмъкнах се между сложените на куп снопи. Някой изтича покрай мен. Бяха разбрали, че съм се скрил някъде, и започнаха да прочистват полето, вървейки в широки редици. Тъкмо когато бяха на пет метра от мен, снопите над мен се разсипаха, купът се наклони…

И до ден-днешен не разбирам как не ме забелязаха. Молех се неистово, вътре в мен всичко крещеше. Два пъти в живота си съм имал такива минути — първия път във Вилно, когато се криех в мазето, и сега. Те не забелязаха движението на снопите и побягнаха по-нататък. Чух как един от тях извика: