Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

Притихнах, но не паля светлина. Много странно усещане, дори за известна заплаха.

Нощта беше лунна, затова тъмнината не бе особено гъста. Сивееше. Започнах да се оглеждам настрани и видях, че някой лежи на леглото ми. Неголям и кръгъл? Много внимателно, почти без да дишам, се приближих до леглото и открих върху него огромна котка. Тя се събуди, отвори очи и те святкаха със страшен пламък. Нали знаеш как горят очите на животните в тъмнината. Аз я поздравих и я помолих да ми отстъпи мястото. Тя се направи, че не разбира. Тогава аз я погалих и тя веднага гръмко замърка. Пак я погладих и се оказа, че не е просто котка, а много дебела котка. И много разбрана. Защото веднага се премести да ми направи място. Започнах да й обяснявам, че съм монах и не мога да деля ложето си с дама. Не може ли да се премести, да кажем, на стола. Тя отказа. Тогава се наложи да сложа пуловера си върху стола, а нея — върху пуловера. Тя не се съпротивляваше. Но когато си легнах, веднага се върна на леглото при мен и деликатно се разположи върху краката ми. Предадох се и заспах. Когато се събудих на сутринта, нея вече я нямаше. Но като се върнах вечерта, тя се появи отново и прояви забележителен ум: представи си, заварих я да спи на стола. Щом си легнах, тя пак се премести върху краката ми. Да си призная, стана ми дори приятно.

Пет вечери подред я намирах в стаята си на стола и всеки път, когато си лягах, тя се прехвърляше на леглото. Не можах да я разгледам добре, защото, когато се събуждах сутрин, нея вече я нямаше. Още повече че сутрин винаги бързам и нямам време да я търся из манастира или из градината, която е доста голяма.

И така, настъпи вечерта, когато не намерих котката на стола. Изпитах нещо като разочарование или ревност, помислих си: при кого се е преселила, кого е избрала вместо мен? Дори на другия ден се сетих за това — не можех да преживея измяната.

Какво бе учудването ми, когато, като се прибрах на другия ден вкъщи, открих на постелята си цяло котешко семейство! Ето къде се е изгубила предната нощ — скрила се е от хората, в тъмнина и тайна е родила трите си котенца и ги е донесла при мен. Беше ми даже приятно, че котката ме е сметнала за толкова надежден и ми е доверила своите новородени. И така, тя живее при мен върху синия ми пуловер вече три месеца заедно с Алеф, Бетка и Шин. По отношение на Шин имам съмнения, възможно е да се окаже Шина.

Сега съм принуден да се заема с грижите за цялото семейство. Връщайки се вечер, нося кутия мляко за Кецеле (така кръстих котката) и някакви остатъци от обеда, ако в този ден съм имал възможност да обядвам. Да, изпуснах нещо важно — на дневна светлина котката се оказа рядка красавица. Тя е тъмносива, на гърдите си с бяла яка от много пухкава козина, има и едно бяло ухо, което й придава кокетен вид. Много е чистоплътна, прекарва половин ден в миене и чистене на себе си и на котенцата; мисля си, ако я свикна да поддържа помещението, от нея ще излезе изключителна чистачка. При това е невероятно умна — по някакъв начин се е досетила, че е забранено да се гледат животни в манастира, и се държи като привидение; досега никой не я е открил. И аз също се правя, че не съм я виждал. Така в момента, в който игуменът ме попита какво прави това прекрасно животно в моята стая, аз ще кажа: „За първи път го виждам“.

Не, за съжаление, не мога да отговоря така. Все пак съм монах, а на тях не им се полага да лъжат. Това е обидно, защото всички хора, които познавам, поне мъничко послъгват, а на мен не ми е разрешено. Този момент рано или късно ще настъпи и съм длъжен да помисля за съдбата на цялото семейство. Смятам да преговарям за това с брат ми. Не съм уверен в успеха. Ти не знаеш, че ние с баща ти имаме постоянни разногласия по много въпроси. Все пак разчитам на доброто му сърце. За Милка съм сигурен.

Съдбата на котетата е почти решена: едно ще вземе моята помощничка Хилда, второто — приятелят ни Муса, а третото, може би една сестра от Тверия.

Целувам те, скъпа племеннице! Кецеле те поздравява и ти пожелава най-скорошно оздравяване. Твой додо Даниел.

Ноември, 1990 г., Фрайбург

Чрез Моше Милщайн установих пряка връзка с гетото.

Започнах да крада оръжие от склада, който се намираше на тавана на полицейското управление. То беше основно трофейно, т.е. съветско оръжие. Не бе лесно да го препращам в гетото, особено пушките. Всяка изнесена от склада „единица“ криех отначало в градината, вечерта я привързвах към рамката на велосипеда, завита с парцали, и карах към вкъщи по околни пътища, покрай замъка. Там край дупка в стената ме чакаха млади хора, които взимаха оръжието. За цялото това време нито веднъж не влязох в гетото. Някои от обитателите му вече разбираха, че са обречени на унищожение, и искаха да се сдобият с оръжие, за да защитават себе си и близките си. Аз бях на мнение, че трябва да се решат на масово бягство. Знаех, че сред партизаните има и бивши местни комунисти, и пленени червеноармейци, и избягали от гетото евреи. Но отначало не ме слушаха — повечето имаха лош опит от общуването с нашите нееврейски съграждани, които издаваха на немците и измъкналите се от обкръжение червеноармейци, и евреите. Обитателите на гетото не вярваха особено и че партизаните ще ги посрещнат с отворени обятия.