Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

1988 г., Хайфа

Ето. Павел, пиша като кокошка. Затова пък сама. Ръцете ми се движат горе-долу, краката — не. Не очаквах друго от теб, когато си необходим, те няма. Не ми трябваш. Не си мислете с Ева, че без вас не мога нищо. Има и други хора, които са готови да ми помогнат. Предай поклон на жена си Мирка. И да помни — инфарктът е по-добър от инсулта. Що се отнася до сина ти, споделям мъката ти. Какви ги е свършил твоят троцкист? Не забравяй, че излежах осем години по полските затвори и пет в руските. Не мисля, че френският е по-лош. Три години не са малко. Още повече че той е млад. В сегашните западни затвори сутрин им дават кафе, сменят им спалното бельо веднъж в седмицата, поставят им телевизори в стаите, за да не скучаят затворниците. Това е приблизително същото, което и аз имам сега въпреки всичките ми награди. Само телевизорът е в коридора. Рита.

Май, 1988 г.

Колко дълбоко е заседнало това в мен! Не стига че ходя редовно като на изповед при Естер и получавам от нея опрощаване на греховете си, ами трябва и да записвам това. Печалната истина е, че не мога да изхвърля от главата си обвиненията, които съм трупала срещу майка си през целия си живот. Отдавна вече не изпитвам нито ярост, нито гняв, които тя предизвикваше у мен в младостта ми. Безкрайно я съжалявам — лежи бледа, суха, като изсъхнала оса, а очите й — като фарове, изпълнени с енергия. Изчистена, концентрирана ненавист. Ненавист към злото! Тя ненавижда злото с такава страст и ярост, че то може да спи спокойно. Тя и такива като нея правят злото безсмъртно. Докато наблюдавам Рита, вече всяка социална несправедливост ми се струва по-мила от борбата с нея. През младостта си тя е имала колосални идеи, после те са започнали да се свиват: сега, струва ми се, се бори единствено с несправедливостта на собствената си съдба. Преди инсулта тя се бе съсредоточила върху директора на дома за възрастни, дебелата лисица Йохан Шамир. Отначало се караше с него, след това започна да пише доноси, беше дошла някаква комисия, после — не знам подробности — той се пенсионира. При предишното ми идване този Йохан я посещаваше пред мен и тя говореше любезно с него. Това бе преди последния инсулт. Сега тя вече говори по малко. Но не става, разбира се. Дори не може да седне сама. Отначало, когато това се случи, си помислих: най-сетне ще умре, бедната. С облекчение. После ме хвана срам. Сега ме е срам още повече — какво, нима съм желала смъртта й? А днес вече нищо не й желая, мисля само за това как тя и досега ме тормози; защо от сутрин до вечер мисля даже не за нея, а за отношението си към нея. Естествено, тя смята, че аз съм негодница. Казвала ми го е неведнъж. Сега самата аз смятам, че съм такава — защото не мога да й простя, не мога да я обичам, малко я съжалявам.

Естер слушаше тези мои несвързани излияния, после рече: „Нищо не мога да те посъветвам. Ние сме обречени хора. Тези, които остават, винаги се чувстват виновни пред тези, които са си отишли. Това е циклично явление, ще минат няколко десетилетия и твоят Алекс ще разказва на някой близък човек колко е виновен пред теб, защото малко те е обичал. Това е нещо като елементарна химия на човешките отношения“. И каза много категорично: „Остави себе си на мира, Ева. Което смяташ за възможно и нужно да правиш — направи го, а което не става, не го прави. Позволи си това. Съди по Рита — тя не може да бъде друга, а ти гледай да си останеш такава, каквато си. Ти си добро момиче“. Стана ми добре след тези думи.

1996 г., Галилея

Скъпа Ева! Тези дни Ноеми донесе писмо, което е получила от Даниел преди двайсет години, когато е лежала за половин година в санаториум; лекуваха я от костна туберкулоза. Това е едно от малкото запазени негови писма. Изпращам ти копие. Не можеш да си представиш колко хора идват при мен, за да ме разпитват за брат ми — журналисти от различни страни, един американски професор, някаква писателка от Русия. Милка те поздравява. Ако намислиш да дойдеш в Израел, винаги ще се радваме да те приемем. Авигдор.

1969 г., Хайфа

Добра ми Ноеми! Представи си как една много привлекателна особа — пухкава и зеленоока, ме въвлече в живота си и иска да осиновя трите й деца. Случи се така. Манастирските килии нямат ключалки. При нас, мисля си, няма и какво да се открадне. Още повече че в жилищната част на манастира не пускат никого. Вратата на моята стая не се затваря много плътно, можеш да я отвориш без усилие. Така че представи си, прибирам се късно вечерта, виждам вратата леко открехната. Влязох в стаята, измих се, без да паля осветление, седнах и се замислих. От младостта си имам такъв навик — да помисля преди сън за изживения ден, за хората, които съм срещнал или обратното, не съм срещнал. Например за теб… Нали не съм те виждал повече от месец, мъчно ми е за любимата ти муцунка. И ето, седя си аз в тъмнината, мълчаливо си мисля за едно-друго и изведнъж усещам, че не съм сам. Има още някой и определено не е Ангел. Защо съм сигурен? Работата е там, че лично аз никога не съм общувал с ангели, но ми се струва, че ако се появи ангел, веднага бих се досетил: едва ли може да се сбърка идването на Ангел с идването на градинаря или нашия игумен. Въобще има някой.