Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

Настъпи денят, когато вече нямаше никакъв избор. В края на юли 1942 година присъствах на телефонен разговор на майор Райнхолд. Последната му фраза беше: „Тъй вярно, юд-акцията ще се състои на 13 август!“. Веднага ми стана ясно какво означава това. Майорът ми каза:

— Дитер, вие сте единственият свидетел на този разговор. Ако нещо се разбере, вие носите пълна отговорност!

Аз му отговорих с „Явол!“.

Отношенията ми с Райнхолд бяха много топли. На възраст той можеше да ми бъде баща, у дома си бе оставил синове и в обръщението му към мен имаше бащинска нотка. По-големият му син се казваше Дитер като мен. Повярвайте ми, аз също се отнасях добре към него. По-добре, отколкото към подчинените му. Той ценеше моята порядъчност, знаех това. Така че, изпълнявайки човешкия си дълг, аз предавах лично този човек. И си подписвах присъдата.

В началото на службата си бях дал клетва за вярност към „фюрера“. По-късно като руски партизанин съм давал клетва за вярност към Сталин. Но тези клетви не бяха истински, а принудителни. На такава цена спасявах не само собствения си живот, но и този на други хора.

Ситуациите, които ми бе отредено да преживея, бяха трагични, мъчителни, страшни. Но вече мога да говоря за това. Макар да не обичам да разказвам за онези събития, правя го сега, защото смятам, че трябва да споделя с вас този опит — никой не знае в какво положение животът може да постави човека.

Още същата вечер съобщих на свръзката за готвената акция. Хората бяха решени да се защитават с оръжието, което им бях доставил. Успях да ги убедя, че няма смисъл. Оръжието бе много малко. Щяха да избият всички. По-важното е поне част от хората да останат живи. Това е по-добре, отколкото десет минути да се отбраняват от беларусите или немците, които ще дойдат да унищожат гетото. Склоних ги да избягат. Но гетото се управляваше от юденрат и именно той трябваше да вземе решение.

Изпитвах ли страх? Не помня. Бързо се приспособявах към обстоятелствата, те напълно ме завладяваха — чувствах, че нося отговорност за много хора. Да можеш да поемеш отговорност е по-важно, отколкото да изпълняваш заповеди. Благодарен съм на Бога, задето ме е наградил с това качество.

Трябваше да се определи датата на бягството. Нощта на 9-и срещу 10-и август.

Юденратът не подкрепи този план и разреши бягството само за хората от групата за съпротива. Възрастните все още не се отказваха от надеждата, че подкупеният беларуски чиновник ще спаси всички.

По-нататък събитията се развиха по следния начин: в навечерието подадох лъжлив рапорт до шефа, че уж през тази нощ група партизани трябва да мине през едно село, разположено в южно направление, противоположно на труднопроходимата гора, към която се стягаха да бягат жителите на гетото. Всички полицаи и жандарми тръгнаха на тази операция освен четирима, които останаха в участъка. Така че около гетото нямаше патрули. Заедно с полицаите цялата нощ седях в засада, очаквайки напразно партизаните.

Рано сутринта се върнахме. В осем часа бях в участъка. Тук при шефа дойде развълнуван кметът и съобщи за бягството на триста евреи от гетото. Аз, както винаги, превеждах. Майор Райнхолд зададе въпрос при какви обстоятелства се е случило това. Кметът обясни, че ту тук, ту там разстрелват евреи и хората от гетото са помислили, че е дошъл и техният ред. В навечерието на бягството дошли селяни, които искали да купят от тях мебелите, и обитателите на гетото се разтревожили. Началникът разпореди да се поставят жандарми за охрана на останалите в гетото.

Когато чух, че са избягали само триста души, сърцето ми се сви. Защо не са избягали всички? Толкова исках да спася цялото гето. За детайлите на трагедията, която се разиграла тази нощ, научих години по-късно. И досега нося тази своя болка.

На следващия ден ме арестуваха. Беше ме предал един евреин от гетото. Познавах го отпреди, беше електромонтьорът Наум Баух, който бе идвал няколко пъти в участъка да поправя електроинсталацията. Той дойде на другия ден след бягството при шефа и дълго разговаря с него в кабинета му. Мен шефът не ме покани. Досега нито един разговор не се провеждаше без моето участие и разбрах, че става дума за мен. Докато траеше разговорът им, можех да избягам, но къде? Не можех да отида при партизаните — за тях аз бях полицай.

Следобед най-сетне шефът заповяда да ме извикат. Каза ми, че ме подозира в измяна.

Аз мълчах. Тогава ме попита:

— Истина ли е, че вие сте издали датата за унищожаване на гетото?