Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

Какво щастие е, че имам Естер на този свят!

Имаше още половин бутилка и аз я изпих. Естер ме настани в такси — оставих колата си пред дома й. Когато се върнах, Гриша и Алекс седяха пред телевизора като гълъбчета и гледаха някакъв филм.

Веднага отидох да спя, но така ме тресеше, че само Гриша с неговия изпитан начин успя да ме стопли.

Април, 1988 г., Хайфа

Скъпа Естер! Помниш колко набързо и в каква паника заминах. Можела съм да не бързам толкова. Вече мина седмица след инсулта и както казват лекарите, ситуацията се е стабилизирала. Всичко е доста тъжно, но все пак е по-добре от погребение. Днес я преместиха от реанимацията в стая. Тя е омотана цялата в разни жици, лежи неподвижно. Но лекарите казват, че има положителна динамика. Те са много добри. Направиха й операция, премахнаха хематома в мозъка и смятат, че майка ми може да се възстанови до определена степен. Във всеки случай има чувствителност в дясната половина на тялото, макар нито ръката, нито кракът да се движат. Тя не говори. Но ми се струва, че просто не иска да говори с мен, след като заминах за Санторини, вместо да отида при нея. Вчера пред мен тя съвсем отчетливо каза на сестрата „мръсница“. От това ми стана ясно, че мога да се стягам за вкъщи. Тук грижите за болните са много по-добри, отколкото в Америка, ако не говорим за частните клиники. Не си мисли, че тръгвам още днес. Ще остана още някое време. Поне докато не я преместят обратно в старческия дом.

Но все пак си позволих една малка радост — отидох за два дена до Йерусалим. Бях там преди няколко години, но някак набързо, а и беше толкова горещо, че почти не си показах носа от хотелската стая. При това миналия път бях решила да видя корените си и отидох в религиозния квартал. Там ме набиха. Е, не съвсем, но ме одраскаха. Но беше страшно интересно — мъжете бяха с пейси 80 80 На иврит думата peot означава „край“, „ръб“; ашкеназите я произнасят „пейс“. Това са характерните за ортодоксалните евреи кичури/плитки, които започват от горния край на бакенбардите. — Бел.прев. и кафтани, а жените — с перуки и шапки. В Америка също се срещат такива, но тук всичко беше автентично. Лицата им са толкова привлекателни. Гледах ги със засилен интерес, защото разбирах, че при известен обрат на съдбата тези средновековни същества можеха да бъдат мои роднини, приятели, съседи. Докато се оглеждах наоколо, всичко бе наред. Но като надникнах в една будка да си купя вода, върху ми се нахвърлиха две лелички. Едната ме щипеше по престъпно разголените ми ръце, а втората се вкопчи в косата ми. Абсолютно побъркани! Едва-едва се откъснах от тях и избягах. Вече в покрайнините на този кашерен рай се спрях до оградата на училището. Там започваше междучасие и момчета от всякакъв калибър, от кльощави петгодишни деца до охранени като телета, излязоха чинно на двора и започнаха да се разхождат по двойки. Понякога се събираха на групи и със сериозен вид обсъждаха някакви въпроси. Зяпнала ги чаках да заиграят футбол или поне да се сбият. Но не ги дочаках. Така безславно завърши моето тогавашно изследване на корените. Коренчетата не ми се сториха особено привлекателни, пък и ръцете ми бяха изподрани.

Така че този път се опитах да погледна в историческото минало от друга страна: отидох в Стария град с намерение да разгледам две неща — Храма на Гроба Господен и Дома на Тайната вечеря. Храмът на Гроба Господен не ми направи очакваното впечатление. Тълпа от народ, обичайните туристически екскурзии като по цял свят. Имаше дори японски групи. На мястото, където е била погребалната пещера, а сега има малък параклис, се тълпи опашка и пред входа всеки турист се обръща и следващият го снима. Аз си тръгнах. С пътеводителя намерих Дома на Тайната вечеря. Длъжна съм да ти призная, скъпа Естер, че от времето на католическото ми детство имам няколко любими сюжета. Тайната вечеря е един от тях. Влязох вътре и почувствах, че в това помещение никога не се е случило нищо подобно. Не са се събирали дванадесетте ученици с Учителя, не са разчупвали хляба и не са пили вино. Те са седели на друго място, където не е имало никакви леонардовски прозорци. Онази стаичка е била малка, може би и без прозорци, някъде в скромните покрайнини на града, а не на мястото, където е гробницата на цар Давид. Мен такава Тайна вечеря не ме устройва. Затова пък на следващата сутрин се изкачих до Гетсиманската градина, където растат съвсем истински маслинови дървета, такива стари, сякаш и тогава са били тук. Тези дървета се оказаха много убедителни. Стоях и страшно ми се искаше да си откъсна клонче за спомен, но не се решавах. Изведнъж от някаква врата излезе дребен монах с напълно бедняшки вид, откъсна клонче и ми го подаде. Почувствах се много щастлива. Качих се и по-нагоре по Маслиновата планина, знаеш — географското му име е Елеонският хълм — край стената на старо еврейско гробище и стигнах до параклиса. Това е сграда от съвременен тип, неголяма, капковидна — капелата на Плача Господен. Доминус флевит. Господ плаче. На това място Христос е оплаквал бъдещото разрушаване на Йерусалим. Оттогава толкова пъти са го разрушавали и възстановявали, че сега е почти неразбираемо за кое точно разрушение е плакал — да очакваме ли поредното, или вече стигат. Гледката, която се открива, не може да се опише. А самото място е уютно, домашно — зелена тревичка, сред нея малки макове и някакви бели цветя, приличащи на маргаритки. Напомня за любимия ми гоблен от музея на Клюни. Само че няма нито еднорог, нито дева, те сякаш са се отдалечили за минута. Това е заради скъпоценната трева. Ти знаеш, тук пролетта е толкова кратка, след седмица всичко ще изгори и ще остане белезникаво сено, затова такова блажено място се възприема особено емоционално. Силно.