Срещата стана направо в полицейския участък. Евреите нямаха право да излизат от гетото, с изключение на тези, които работеха в града за немците. В участъка всеки ден идваха две жени чистачки, но не рискувах да ги заговоря. В конюшнята работеше още един евреин, който не ми вдъхваше доверие. После конярят се разболя и изпратиха друг. Познавах го от Вилнюс, беше член на „Акива“, Моше Милщайн. Отначало той не ме позна: черната униформа е наистина като маскировъчна дреха. Чрез Моше се сформира верига от свръзки, така можех да предавам информация за готвещите се срещу евреите и партизаните акции.
Първият ми опит да спася от унищожение еврейско село се провали. Свръзката предала сведението за операцията на юденрата, но те поискали да им бъде разкрит източникът на информацията. Свръзката отказала, за да не ме злепостави. Всички се страхуваха от провокация. Накрая юденратът предупредил селото, но и там историята се повторила. Селяните изпратили едно момиче в Емск да разузнае доколко са истински сведенията. Когато след две денонощия момичето се върнало в селото, там вече нямало нито един жив човек.
Случи се така, че това беше първото село, където ме изпратиха като преводач. За да избегне излишната жестокост и — както той се изразяваше — „свинството“, майор Райнхолд бе задължил отряда да събере всички жители, да се чете заповедта, обявяваща ги за врагове на Райха, и в качеството им на такива да ги разстрелва. Самият той избягваше подобни мероприятия и пращаше своя вахтмистър, който се отличаваше с особен садизъм.
Когато пътувах натам, мислех, че къщата ще бъде празна. Но за мой ужас хората не си бяха тръгнали. Събраха ги в една стая, аз прочетох заповедта, след което вахтмистърът записа фамилиите на възрастните, а децата преброи. Отведоха всички в плевнята. Скрих се зад нея, не се показах, докато не заглъхнаха изстрелите. И досега имам чувството, че сякаш беше вчера…
Обикновено след подобни операции се събираха да пийнат. Седях на масата, превеждах войнишките шеги от беларуски на немски. И много съжалявах, че нямам влечение към алкохола.
След този случай юденратът вече не проверяваше моята информация. Понякога хората успяваха да се спасят в горите.
Удивителна загадка е човешката психика: тези стари евреи бяха преживели множество погроми, бяха преживели масовия разстрел на площада, но отказваха да повярват в плановото и организирано мероприятие за унищожаването им. Те имаха свой си план: бяха се уговорили с един местен беларуски началник да не допуска гетото да бъде унищожено, ако му платят огромна сума. Парите ги нямаше, но бяха му изпратили вече аванс и началникът се бе съгласил на отсрочка.
Много хора разбираха, че това е измама и шантаж, но се надяваха…
За щастие, в гетото имаше и хора, решили да се съпротивляват и да не дадат просто така живота си. Това основно бяха млади ционисти, които не бяха успели да заминат за Палестина. Почти нямаха оръжие. Аз им организирах доставки в гетото. Доста често като междинен пункт ми служеше домът на Семено̀вич.
1987 г., Редфорд, Англия
Писмо от Беата Семено̀вич до Марися Валевич
Скъпа Марися! Измина седмица, преди да се стегна и да намеря сили да ти пиша за смъртта на Иван. Той умря на 14 май, след една година на жестоки страдания. Видът рак, от който беше болен, не се повлияваше от никакви обезболяващи средства, само водката облекчаваше малко мъките му. Година преди да умре, му отрязаха десния крак, възможно е това да бе грешка, защото след операцията ужасният сарком се разпространи по всички кости като пламък по суха трева и той безмерно страдаше. Не искаше да отиде в клиника, защото до края го мъчеше страхът да не го хванат евреите. Беше уверен, че от мен, от вкъщи няма да го вземат, но от клиниката — непременно. Имаше подборка от вестниците за военнопрестъпници, които евреите откриват дори в Латинска Америка и ги предават на съда. Но повече от съда го плашеше да не би децата да разберат за миналото му. И без това между тях цял живот отношенията не бяха лесни. Децата пристигнаха за погребението и си заминаха на другия ден.
По цели дни бродя из къщата. Тя е доста голяма, долу има столова и кухня, а горе са четири стаи. В мислите си съм отредила най-уютната, с прозорци на запад, за теб. Така си мечтая да дойдеш в Англия, да се заселиш в този дом и ние двете да бъдем щастливи като в детството си. Нима монахините не ги пенсионират? Ти скоро ще навършиш шейсет и три, аз съм на шейсет и осем. Ще живеем още десетина години. Ще ходим заедно на меса, както когато бяхме деца. Ще готвя бигос 78 78 Бигос — полско ястие с кисело и прясно зеле, няколко вида свинско месо и пушени колбаси, гъби, чесън и сини сливи. — Бел.прев.
от местното зеле, което съвсем не прилича на полското, и драники 79 79 Драники (рус.) — постни картофени кюфтета (крокети или тиганички). — Бел.прев.
. Иван ми остави прилично наследство: неговата алчност, от която толкова страдах цял живот, се материализира в много добра сума, която ще ни стигне да изживеем остатъка от живота си, без да се лишаваме от нещо.
Читать дальше