Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

От самото начало живеех в дома на Семено̀вич, хранех се с него и освен официалната работа на преводач му преподавах немски, впрочем неуспешно. Сутрин оседлавах конете и отивахме в кантората. Вечерта, когато можеше да учим, Семено̀вич обикновено се напиваше.

Семено̀вич беше доволен от работата ми: преди мен преводач бил един поляк, който знаел лошо немски и при това бил пияница. Сега Семено̀вич ми стовари цялата кореспонденция плюс самата канцелария. Трябваше да съставям безкрайни безсмислени отчети, които изискваше немското началство. Семено̀вич ценеше това, че се справях.

Мина доста време, преди Беата да ми каже, че на пръв поглед е заподозряла евреина в мен, но когато ме видяла на кон, се отказала от тази мисъл: аз седях на седлото като истински кавалерист, а не като селски евреин. Наистина бях добър ездач, обичах и конете, и язденето, дори съм печелил няколко надбягвания, когато се състезавахме със съучениците ми на манежа.

Беата се отнасяше добре към мен. Живеех в дома й, помагах й с каквото можех, неведнъж ни се налагаше с нея да усмиряваме Семено̀вич, който, като се напиеше, ставаше буен и злобен. Всеки път след солидно пиянство той изпитваше благодарност към мен. Чувствах го. Бих казал дори, че ме уважаваше. Заради това свое уважение веднъж ме постави в много сложно положение. Той разбираше прекрасно, че бидейки поляк, съм длъжен да съм католик. Според йерархията, която бе установил Семено̀вич, евреинът стоеше по-ниско от беларусина, а полякът — по-високо. Що се отнася до арийската раса, нейното превъзходство бе несъмнено. Разбира се, той си бе идеален шеф на полицията: в душата си не се безпокоеше заради провеждащите се антиеврейски акции. В онези месеци унищожаваха еврейски ферми и малки селища с по трийсетина до шейсет човека. Тези акции по принцип провеждаше беларуската полиция. Защо в главата на Семено̀вич изведнъж се появи мисълта тези от неговите полицаи, които по рождение са католици, да ходят на изповед — не мога да си обясня, но един прекрасен ден той ми даде поредната задача: да отговарям за това полицаите католици да се изповядват.

Това бе не просто абсурдно, а криеше особена гавра: убийците трябваше да спазват религиозните обреди, да се изповядват и причестяват. Ясно ми беше, че това се очаква и от мен самия.

Заедно с петнайсет полицаи отидох в църквата. Всички си чакаха реда, аз бях последен. Седях на дървената пейка в очакване и се страхувах да не бъда разобличен, защото абсолютно не знаех как да се държа на изповед. Нима тогава можех да си помисля, че след няколко години сам ще изповядвам енориашите си?

Когато всички полицаи си тръгнаха, се приближих до свещеника, с когото бях седял около масата в дома на Валевич вече няколко пъти, и го попитах няма ли днес да отиде на гости при брат си.

— Не — отговори той, — ще отида у тях в средата на седмицата.

Сбогувахме се и аз си тръгнах. Никой от полицаите не забеляза моята хитрост.

Тогава не знаех, че ксендз Валевич се отнася със съчувствие към евреите и дори, както по-късно се изясни, им е и помагал. И до ден-днешен нямам представа дали се е досетил, че съм евреин. Но го допускам. И досега ми е мъчно, че не можах да го спася, макар да се опитах.

След месец и половина, връщайки се късно вечерта от работа, видях стояща до банкета на пътя колона от камиони. Този път не бе съобщено нищо за готвена антиеврейска акция в беларуската полиция. Това можеше да означава само едно: камионите бяха предназначени за поляците, а в беларуската полиция не са съобщили, защото началникът й беше женен за полякиня и всички знаеха това, а на мен не бяха казали, защото минавах за полски патриот.

Побягнах към Валевич, съобщих му за камионите и за моите догадки. Смятах, че те незабавно трябва да се скрият, да отидат в гората или в някоя отдалечена ферма. Молех го да предупреди брат си и всички приятели поляци, но Валевич не ми повярва. Той ненавиждаше и комунизма, и фашизма, но считаше, че е лоялен гражданин и не може да бъде подложен на репресии.

Тази нощ арестуваха цялото им семейство, свещеника Валевич, инженера, лекаря и още двайсет човека. Полската интелигенция. Бяха разстреляни същата нощ. Не дойдоха за Беата.

Милата Марися, бедната Галина… Списъкът на тези, за които се молим, е безкрайно дълъг.

Спаси се само един поляк, когото успях да предупредя онази нощ — той незабавно напусна Емск.

Когато Семено̀вич ме докара в Емск, местните евреи се бяха преселили в стария замък. Разбрах за трагедията, която се е разиграла две седмици преди моето пристигане: на евреите било заповядано да се съберат на градския площад, където те послушно отишли в посоченото време — деца, старци, с вързопчета дрехи и запаси храна за из път. Тук на площада, между двете църкви — православна и католическа — се е извършила кървава разправа. Полицейският отряд заедно със зондеркомандата разстреляли повече от хиляда и петстотин мирни жители. Останалите живи евреи, около осемстотин души, били преселени в полуразрушен замък, който превърнали в гето.