Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

След това събитие в града пристигнал нов началник, майор Адолф Райнхолд, професионален полицай с трийсетгодишен стаж. Той оценил като много лошо състоянието на нещата и въвел свои „цивилизационни“ мерки за поддържане на реда. Създал истинско гето на територията на замъка с охрана, която се оглавявала на първо място от жители на самото гето, отчасти и от беларуската полиция, но под немски контрол.

Майор Райнхолд започнал с това, че конфискувал дома, принадлежащ дотогава на католическия манастир, разположил в него полицейския участък, а монахините изселил в съседния дом, в който преди живеело еврейско семейство, загинало в погрома.

Съпровождайки Семено̀вич в качеството си на преводач, аз, разбира се, попаднах под погледа на Райнхолд и след няколко седмици той каза, че иска да ме вземе в своето подразделение. Семено̀вич не можеше да му откаже. Мен въобще не ме попитаха искам ли да работя в гестапо. Семено̀вич смяташе, че трябва да се радвам на такава кариера. Спомнях си за работата в селското училище като за най-хубавото нещо. А сега трябва да работя при немците! Не можех да откажа, нямаше къде да бягам. Съгласих се. При това разбирах, че сега положението ми става още по-опасно.

Работните ми задължения в гестапо не се отличаваха особено от предишните: като секретар отговарях за телефонните позвънявания, разпределях дежурствата на полицаите, водех финансовата отчетност. Разбира се, в задълженията ми влизаше преводът на документи и работа с населението. Вършех си добросъвестно работата, стараех се да превеждам абсолютно точно, когато ставаше дума за углавни дела — а те бяха много: сбивания, кражби, убийства. Но работейки в гестапо, разбирах, че споделям отговорността за това, което става там. Макар и да не участвах непосредствено в убийствата на хора, чувствах своето съучастие. Именно затова имах остра нужда да си създам вътрешен противовес на това, в което косвено участвах.

Да се работи в полицията бе много трудно. Дали за там подбираха особено жестоки, особено тъпи хора, дали самата работа изваждаше от хората на показ най-лошото, което носеха? Сред тях имаше истински садисти и умствено изостанали в медицинския смисъл на думата. Повечето завършиха много зле. Не ми се иска да си спомням. Въобще в паметта ми има много неща, които бих желал да забравя. Не помня…

Колкото и да е странно, най-достойният човек от всички бе майор Райнхолд. Член на нацистката партия, по природа бе порядъчен човек и добросъвестен изпълнител. Преди войната беше работил в полицейското управление на град Кьолн. Като поработих под неговото началство няколко месеца, забелязах, че избягва да участва в акции за унищожаване на еврейското население, а когато присъстваше, се опитваше да съблюдава закона и да мине без излишни жестокости.

Още едно поразително и печално обстоятелство определяше общата атмосфера на онова време и онова място: на бюрото ми валяха заявления от местни жители, доноси от съседи, жалби, обвинения, почти винаги неграмотно написани, често лъжливи и всички без изключение подли. Непрекъснато бях в угнетено и потиснато състояние, което трябваше да се мъча на всяка цена да скрия от обкръжението си. Причината бе, че никога по-рано не бях виждал от толкова близо човешката подлост, неблагодарност, гнусотия. Търсех обяснение и намирах само едно: местното беларуско население беше страшно бедно, необразовано и угнетено.

И все пак доста често ми се удаваше да помогна на хората, срещу които съседите им пишеха доноси. По-голямата част от тези производства водех сам и имах възможността да защитавам невинните, да премахвам подозренията от хора, набелязани за връзки с партизаните, просто да помагам на справедливостта. Постоянно търсех случай да направя нещо за хората — това бе единственото, което ми даваше сили да преживея деня от сутринта до вечерта.

Валевич вече ги нямаше, имуществото им бе разграбено, няколко беларуски семейства бяха окупирали дома им и не можеха да си го поделят. Горката Беата — единствената оцеляла, лежеше по цели дни с лице към стената и не искаше да види никого. Тя беше бременна в последния месец. Семено̀вич пиеше и се държеше свирепо. С него не се виждахме често. По цели дни прекарвах в участъка. Имаше много канцеларска работа: сводки, закони, уведомления. Трябваше да се превеждат на полски и беларуски, за да може населението да се запознае с тях.

Партизанското движение се разрастваше все повече и много безпокоеше немците. Отначало нямах пряка връзка с партизаните, но всеки път, когато получавах доноси от местното население за придвижването им, правех всичко зависещо от мен оперативните сведения да закъсняват или въобще да не стигат до началството. Не принадлежах към никаква организация, към никоя група на съпротивата, но след известно време ми се удаде да установя контакт с евреите от гетото.