Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

— Аз съм родом от Чехия. Когато немците я окупираха, отначало издаваха на евреите разрешения за заминаване. Подадох документи за Палестина, а когато отидох да си получа разрешението, немският офицер, който ги оформяше, поиска да извикам три пъти: „Аз съм мръсна еврейска свиня!“. Тъй че това зверче го държа в памет на онова събитие.

Видях през прозореца, че пристигна завеждащият на отделението, и ще се опитам да го уговоря да ме пусне. Ако успея, незабавно отивам на работа и тогава ще довърша това писмо при първа възможност. Д.

Ноември, 1990 г., Фрайбург

Началникът на беларуската окръжна полиция Иван Семено̀вич ме доведе от село в град Емск и ме настани в своя дом. Искаше постоянно да съм до него. Той живееше с младата си жена — полякиня. Беата ме учуди с пълното несъответствие между нея и простия и груб Семено̀вич. Тя бе много хубава, образована и дори аристократична. После разбрах, че е от много добро семейство: баща й Валевич беше директор на гимназията, а големия му брат — местният ксендз.

Иван бил влюбен в Беата от много години, но тя дълго му отказвала и се омъжила за него наскоро, когато той станал началник на полицията. По този начин тя се опитала да спаси семейството си от преследване. Полските преселници, по-образовани от местните беларуси, бяха малко, защото основната част на полската интелигенция беше заточена в Сибир още при руснаците.

Нацистите преследваха не само евреите. Те считаха за еднакво непълноценни циганите, негрите, славяните. Но йерархията беше такава, че най-напред на унищожение подлежаха евреите. Аз се нарекох поляк.

Местните поляци се отнасяха добре към мен — беше им известно, че съм полунемец-полуполяк; когато оформях документите си в Емск, се записах като поляк, макар да можеше да се запиша и като немец. Изборът ми бе абсолютно съзнателен — единственият документ, останал от миналия ми живот, бе ученическата ми книжка, в която националността не беше посочена, но бе посочен градът. Немците лесно биха могли да направят запитване и тогава щяха да ме разобличат… Но в очите на поляците моят избор означаваше само едно — че съм полски патриот. Семейството на Беата също се придържаше към патриотичните възгледи.

Скоро ги опознах по-отблизо. Семейството на Беата — баща й и сестрите й Галина и Марися — се оказа прекрасно. Там имаше такава топла домашна атмосфера, че не ти се искаше да си тръгнеш. Понякога наминаваше и самият свещеник, по-големият брат на стопанина на къщата. Когато се срещахме, аз винаги бях напрегнат: не знаех как трябва да се държи един католик в присъствието на свещеник. Но той бе доброжелателен и не изискваше специално отношение към себе си.

Сестрите бяха приблизително на моята възраст — Галина с една година по-голяма, а Марися — с година по-малка. Те бяха единствените, с които можех да си побъбря и да забравя постоянното си напрежение. Ходех при тях едва ли не всеки ден и оставах до вечерта. Играехме на карти, забавлявахме се, правехме се на палячовци. Разказвах им всевъзможни забавни истории, които понякога се случваха дори в полицията.

Общуването с евреи извън службата беше изключено, мигновено бих си навлякъл подозрения. Пък и при вида на черния ми мундир самите евреи свеждаха очи встрани и се стараеха да станат невидими.

Разбира се, за пълна близост със семейство Валевич не можеше да става и дума, защото всяка минута помнех каква непреодолима пропаст отделя мен, укриващия се евреин, от тези мили, симпатични и интелигентни християни… Бях влюбен в Марися и знаех, че й харесвам. Но също така знаех, че никога няма да премина границата, няма да се реша на сериозни отношения, защото бих я изложил на ужасен риск. Не знам как би се стекъл животът ми, ако я бях срещнал в мирно време, в мирна страна. Ужасна смърт очакваше бедната Марися и цялото й семейство и аз не можех да спася никого от тях.

Моите служебни задължения бяха доста разнообразни: на първо място, бях преводач при контактите между немската жандармерия, беларуската полиция и местното население; на второ, налагаше ми се да се занимавам с углавни и битови престъпления, да взимам показания. Стараех се да се държа настрани от „политически“ дела, свързани с разследване на дейността на бившата съветска администрация, комунисти и появили се наскоро след окупацията партизани. И особено от „еврейските“. Но не ме и привличаха към тях — това бе най-засекретената част от работата.