Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

Тогава наемах малка квартирка в Средния град при едни араби — стаята бе с размерите на голям диван, имаше и кухничка. А Муса живееше в Горния град, в голям дом с градина… Един ден той не се прибра у дома.

Не, не, съвсем не е това, което си мислиш. Той не знаеше нищо за мен, но чувстваше всичко. Беше емоционален гений. Подхождаше към мен толкова внимателно, колкото към сянка или към мираж. Аз бях диво, съвсем диво животно, с напълно потисната женственост. Мисля, че съм от породата жени, които до смъртта си могат да си останат девствени. Много бавно се научих да му отговарям. Мина година, преди тялото ми да се научи на взаимност. През тази година в мен сякаш израстваше друго същество, нямащо отношение към мен.

След това беше обявена Шестдневната война. Всички бяха в еуфория — Източен Йерусалим, част от Юдейската пустиня, Синай, Самария, Голанските възвишения. Само двама души бяха настроени много предпазливо — Даниел и Муса. Даниел казваше, че това е опасно, че завземането на земи не е решение на въпроса, а усложнение. Муса, когото като арабин не бяха взели в армията, говореше, че последствията ще бъдат непредсказуеми.

Помня как една сутрин разговаряха тук; Даниел каза, че тази Шестдневна война е като глава от Библията. Победата се постига с махване на ръка…

— А поражението — с другата ръка? — бързо попита Муса и на мен изведнъж ми стана страшно.

Привидно малко неща се бяха променили, работех от сутрин до вечер, тогава бяхме организирали нещо като детска градина към църквата. Голяма част от нашите жени не можеха да работят, детските градини пък бяха много малко, а и беше трудно да се карат децата поради скъпия транспорт. Имахме група за работещи майки и една-две майки дежуреха при децата. Най-често това бе някоя кърмеща жена. Помня, имаше една Вероника, която кърмеше половината от децата в нашата общност. Тогава завършихме строителството на храма ни — Илия при извора. Изворът беше намерен от друзите, но се оказа толкова малък, че можеше да напои само птиците.

Сега вече наистина станахме община, дори малко комунистическа. В църковния дом постоянно живееха хора, които нямаха жилища, понякога съвсем случайни, бездомници, присъединиха се и няколко наркомани — един от тях напълно се отказа от наркотиците, съвзе се и дори се изучи. Ние с Даниел купувахме храна, имаше някакви благотворителни кутии; ние готвехме, хранехме, миехме съдове, молехме се. Той извършваше литургията, по-голямата част от която звучеше на иврит. Муса идваше често, помагаше. Понякога ме канеше да се поразходим, показваше ми красиви места. Винаги когато той ме канеше някъде, питах Даниел дали ме пуска.

Той се сърдеше:

— Защо ме питаш? Ти си голям човек, отговаряш сама за себе си. Знаеш, че Муса е женен. Ако може да не отидеш, по-добре не ходи.

Разбира се, знаех, че Муса е женен. Не знаех, че са го оженили, когато е бил още момче, бил е на седемнайсет години, жена му е била по-голяма, падала му се е роднина по майчина линия и е имало някакви семейни интереси, които са го задължавали да се ожени. Впрочем не са го и питали. Имаше три деца.

Двадесет и една години — от деня, в който мушна в чантата ми бележката, до смъртта му. Двадесет и една години страдание, щастие, раздели, сдобрявания, непрестанни угризения на съвестта, срам и такова божествено единение, за което може само да се мечтае.

В самото начало аз отидох при Даниел съвсем объркана, дълго не можех да кажа нищо, а после принизих всичко само до една дума: „грях“. Той мълча, мълча, после свали фибата от косата ми и тя се разсипа. Поглади ме по главата и рече:

— Каква красива коса имаш, и челото, и очите, и носа… Създадена си да те обичат. Грехът е за другия човек. Той е дал обет. Но и него мога да го разбера, Хилда. В любовта жените в повечето случаи са жертви. Жените страдат повече от любовта. Може би получават повече. Не можеш да избягаш от живота, той си взима своето. Не се наказвай. Потърпи. Постарай се да защитиш себе си.

Почти не разбрах какво ми говори. Удивително е: при него идваха хора с банални проблеми, а той никога не даваше банални отговори.

Ние с Муса опитвахме много пъти да се разделим. Не се получаваше. Като две капки живак постоянно се прилепвахме един към друг. Такава химия на любовта. Или страст…

Помня, след поредното скъсване с Муса отидох при Даниел с готовото решение да постъпя в манастир. Мислех си да скрия себе си от незаконната любов зад манастирските стени.

Даниел извади бонбони — вишни в шоколад — някой му бе донесъл красиви италиански бонбони, включи чайника. Той запарваше чая добре, с голямо внимание, не знам дали по китайски, или по руски маниер, изплакваше чайника с вряла вода, покриваше го с кърпа. Сипа по чаша — това беше при храма на Илия, в планината, късно вечерта. Аз бях в очакване какво ще каже, защото желанието ми да отида в манастир бе огромно, почти толкова голямо, колкото и любовта ми.