Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

Метек обичаше мен и музиката, и децата ни, разбира се. Това бе целият му свят и в центъра бях аз. Заради мен не направи музикална кариера. През 51-ва му предлагаха място в Америка, в Бостънския симфоничен оркестър, аз отказах да замина за Америка. Е, и заминахме за Израел. Ето каква е съдбата! Той винаги постъпваше, както аз исках. Казваше: изнесла си толкова гърнета с моите изпражнения, че си заслужила златен паметник. Ето го моя паметник — два гроба. Не ми се иска да живея, Виктория, мила.

Описвам ти всичко така подробно, за да ме разбереш, да не се сърдиш и обиждаш, но вече реших окончателно да не се връщам в Полша. Предай поздрав на Иренка, на Вячек, на всички наши, които видиш. Да те пази Бог. Твоя приятелка, Гражина.

Април 1965 г., Хайфа

Каква неизразима печал, драги братко, sic transit всичко на света… Потънал съм в униние и мъка. Обикновено не зная какво е това настроение, прекалено голям разкош за зает човек е да има настроения. Но последните няколко дена са само печал и мъка. Погребахме една от нашите енориаши — самоубийца. Познавах я от първите си дни в Хайфа, тиха полякиня, по-скоро от селски, отколкото от градски тип, но много приятна. От породата на сутрешните жени — които от сутринта са весели и нежни, а привечер се уморяват и се затварят като цветята. Аз съм голям познавач на жените за монах — изключително голям даже. Виждам насмешливата ти усмивка, скъпи Владек. Мисля, че моите обети са спасили света от голям женкар, защото жените много ми харесват и е голямо щастие, че не съм женен, понеже бих причинявал много безпокойства на жена си, заглеждайки се по другите наоколо. Още повече че почти всички ми се струват много привлекателни. Но Гражина, за която ти пиша, беше наистина прелестна жена, рижава, приличаща на лисичка, с тясна брадичка и остри зъбки като на зверче.

Войната извърши ужасни неща с хората, дори и да бяха оцелели физически, душите на всички бяха осакатени. Един бе станал жесток, друг — страхлив, трети се беше изолирал от света и Бога с каменна стена. Гражина и мъжът й Метек бяха преживели много, тя го е крила година и половина в мазето, страхувала се е, родила е по-голямото си дете преди освобождението, понесла е тежък разрив със семейството си заради това, а по-късно се оженили. Той бил мрачен, артистичен човек, до известна степен — не особено успял цигулар. Синът им — познавах го съвсем малко, защото загина в годината, в която пристигнах тук — загина в последния ден от военната си служба, колата му се натъкнала на мина по пътя от частта му към Йерусалим. В това време Гражина подготвяла празничен обяд, но синът й не стигнал до вкъщи. А след няколко години Метек неочаквано починал — сърцето му спряло — и тя съвсем се затворила, свила се в себе си. Говорих няколко пъти с нея по онова време, но разговорът всеки път бе вежлив и абсолютно без съдържание. Единственото, което разбрах, е, че при нея връзките, свързващи човек с живота, са много отслабени.

За смъртта зная още повече, отколкото за жените. И пак — война, война, няма нищо по-гадно и противоестествено на света. Как войната обезобразява не само живота, но и смъртта. Смъртта на война е кървава, пълна с животински страх, винаги насилствена; а това, което ми се наложи да видя — масовите убийства, екзекуциите на евреи и партизани, — е смъртно-разрушително и за изпълнителите на този ужас. Малко се знае за тези, които са убивали. А аз познавах такива убийци отблизо, с един от тях, беларусина Семено̀вич, живях под един покрив и виждах как се напиваше и какви жестоки страдания изпитваше. Не бяха само физически страдания, но и нравствени. Всъщност те бяха неразделими. Адски страдания.

Когато станах свещеник в полската енория, видях друга страна на смъртта — как вече след войната умираха селските старици. Викаха ме при тях за причастие и имаше такива минути, когато виждах съвсем отчетливо в чии ръце ги предавам. Посрещаха ги Небесните сили и те си тръгваха с щастливи лица. Не всички, не всички, но няколко пъти съм виждал това и зная как трябва да се случва в неизкривения свят.

Но самоубийството, драги Владек, самоубийството! Свидетелство е за това как самата душа се отказва от своето битие. Горката Гражина! Хора с екстремен характер обикновено не извършват такава постъпка, те винаги намират начин да изтикат страданието си навън, да го споделят с някого, да се дистанцират. Тя е спасила мъжа си, а самата се оказва нежизнеспособна в негово отсъствие. Той винаги я е съпровождал. Тя не е излизала без него от вкъщи. Сутрин я е изпращал до шивашкото ателие, вечер я е посрещал. Ако е имал урок до по-късно, тя го чакала в ателието час, два, докато не дойдел за нея. Той винаги я водеше на месата и чакаше търпеливо в градината, докато службата свърши. Когато го канех да поседи с нас на масата след това, той по-често ми отказваше, но понякога идваше. Седеше мълчаливо и никога не ядеше нищо. Аскетично, много красиво еврейско лице. Казват, че е бил много добър преподавател, водели при него малки момчета с малки цигулчици от околностите.