Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

„Нямам никаква работа с Бог, искам да бъда като всички“ — така говори тя, защото е еврейско момиче, израелтянка, мечтае по-скоро да отиде в армията, да вземе в ръцете си автомат. По-рано ходеше с мен при тукашния ксендз, той също е от Полша. Още в началото той казваше: „Човек трябва да приема решения съзнателно, особено тук, в Израел. Това, че си я кръстила, не значи нищо, докато тя не порасне. Води я в църквата, докато е малка, но в нашите сложни условия от човека трябва да се очакват самостоятелни решения“. Той се оказа прав — тя не стъпи повече в църква. Нещата са съвсем ясни. Тя никога няма да тръгне с мен за Полша. А аз нямам вече никого освен нея. Тя е на седемнайсет. Мечтаех си как ще израсне, ще се омъжи, а аз ще замина да доживея дните си в родината. Но сега, когато след толкова години видях Полша, разбрах, че и там ще ми е зле. Защо стана така — няма подходящо място за мен на земята; лошо, много лошо ми е в Израел, зле ми е и в Полша. Тук винаги се уморявам от шума, от повишената експанзивност на хората — съседите викат, в автобуса викат, шефката в ателието вика. Вечно се чува арабска музика. През цялото време ми се иска да изключа звука. Тук слънцето е много ярко, иска ми се да го угася. Жегата ме изтощава, лятно време в нашата къща е непоносимо, имам чувството, че от горещината ми се спича кръвта. Като се приближа до прозореца, се вижда Тавор, планината на Преображението. Не, по-добре новите сгради в Келце. А сега, когато се върнах от нашия унил Келце, разбрах, че и там не мога да живея. Всичко, което имам, са двата гроба в Светата земя.

Виктория, много съм ти благодарна, задето ме посрещна толкова топло. Ти се оказа за мен по-близка от сестра, но това не е основание да се върна в Полша.

Вчера бе годишнината от смъртта на Метек. Той умря два дена преди да навърши петдесет. Анджей загина два дена преди двадесетата си година. Вчера дойдоха колеги от музикалното училище, съседи, донесоха храна и водка. Говориха за него толкова хубаво. Отначало Хана се смееше до неприличие, после зарида. Въобще характерът й е истеричен, а Анджей бе пълната й противоположност — такъв светъл, спокоен. Вчера си дадох сметка колко щастливо е било нашето семейство преди четири години. Невъзможно е да се смиря. Да се моля не мога. Вместо сърце имам камък. Хана поне плаче. А аз нямам сълзи.

Виктория, скъпа, през главата ми минават мрачни мисли. Така ми се ще да заспя и да не се събудя. Събуждането е най-ужасното. Докато спя, ми е добре — нямам сънища и мен ме няма и е толкова добре, когато се разделяш със себе си и с мислите си. Отначало се събуждаш като младенец, след съня всичко е размито, изгладено някак. После — удар: идват двама военни, полковник и сержант, съобщават ми за смъртта на Анджей. За пореден път всичко в мен се къса, лентата се завърта за минута — до погребението в затворения ковчег. Такава дупка в сърцето!

След това — пак неочаквано — в ателието при мен идват директорът на музикалното училище и възрастна преподавателка от класа по пиано, Зак Елишева. Тук в Израел имат свои ритуали при известяване на смърт: рядко звънят по телефона, а идват. И всяка сутрин аз отново изживявам тези смърти, на момчето ми и на мъжа ми. А съм на четиресет и шест, добре съм със здравето… както се случи с Метек — спиране на сърцето и край! — с мен няма да се случи. И да се събуждам още четиридесет, а може би и петдесет години така всяка сутрин, след това да се влача до ателието и да минавам тегели на пердета, пердета, пердета… Не мога без тези пердета. Пенсията за сина ми е голяма, но ако не шия на машината, ще се обеся. Дори няма да забележа как ще го направя. Без всякакви колебания, решения, подготовка. Толкова е просто, прекалено просто.

Какъв нелеп и странен живот: като си спомня, най-добрите ми години са били годините на окупацията, когато всяка нощ тичах в мазето на съседната бомбардирана къща по тайна пътечка, през тясна пролука, през която само аз можех да се гмурна. Именно гмурна, защото липсваха три стъпала и трябваше да скоча в тъмнината. Посрещаха ме ръцете на Метек. Запалвахме свещичка. Метек не обичаше да ме прегръща в тъмното, казваше, че иска да вижда красотата ми. Виктория, Виктория, отвсякъде жестока смърт, убиват и убиват, а ние сме като в рая. Този наш рай продължи година и половина. Той не знаеше едно и никога не разбра: че съседът Мочулски е надничал, проследил ме е, когато ходя нощем при Метек, и ме шантажираше. А какво имах аз, нищо повече от това, което жените носят под полата си. Той е стар, противен негодник — а ме вика и аз отивам. Искаше ме рядко, нямаше сили. А аз се отърсвах и при Метек — да се очистя от мерзостта. Е, Господ се отнесе справедливо към Мочулски: попадна в лагер при руснаците след войната, също заради някакъв донос, и бандитите в лагера го заклали през 47-а.